Бохемски истории: Безсмъртният Народен театър

„Площадът пред Народния театър, озарен отвън феерически от разноцветни бенгалски огньове. Прозорците на театра са силно осветлени отвътре. На фронтона се развяват български знамена. Народът се трупа отляво и отдясно, развява пряпорци. На стъпалата пред зданието са наредени вилите и музите. На най-горното стъпало и по-високо от тях стои България неподвижна, горда и величава, с корона на глава в държаща скиптър.“

Из „Слава на изкуството“ – пролог за тържественото окриване на Народния театър, написан от Иван Вазов.

В първите години на XX-ти век българското общество тръпне в очакване на новата театрална сграда в столица. След назначаването на видния учен проф. Иван Шишманов за министър на просвещението, сбъдването на мечтата на хиляди софиянци изглежда по-близо от всякога.

През 1903 г. министърът изготвя „Доклад до Негово Царско Височество по учебното дело“, в който поставя „националния театър“ на първо място сред институтите с културен характер. Скоро след това, за ръковидител на артистичното дело е назначен адвокатът Илия Миларов. Той е натоварен с отговорната задача да изготви законопроекта за български народен театър, както и да предприеме стъпки към изграждането на дългочаканата театрална сграда. 

По това време, по предложение на министъра на финансите, Министерският съвет отчуждава общинското място между днешните улици „Дякон Игнатий“, „Иван Вазов“, „Славянска“ и „Бенковски“, заедно с намиращите се върху терена постройки, за издигането на нов софийски театър.

Интендантът Илия Миларов е командирован във Виена, за да се запознае с устройството на централноевропейските театри и да се срещне с местните архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер, които разполагат с голям опит в строителството на подобни здания на Стария континет.

На среща между княз Фердинанд I, проф. Иван Шишманов, Илия Миларов и арх. Хелмер в началото на 1904 г. е приет окончателният план на сградата. 

Строителството на софийския театър продължава две години. Столичани не остават безразлични към строежа. Георги Каназирски-Верин споделя следния спомен:

„Най-сетне един ден видяхме работници, които почнаха да копаят основите на днешния театър. От него ден за всички артисти, актьорствующи и любители на драмата цел за разходка беше мястото, гдето се копаеха основите на театъра. Всеки минаваше, спираше се за малко да погледне колко е изкопано и се отправяше към Арменското кафене, за да докладва. Когато двама се срещаха, ще си разменят вместо поздрав:

— Мина ли покрай театъра?

— Минах. Почнаха вече да хвърлят камъни в основите…

Постепенно основите надминаха височината на дървената ограда. Тогава артистите почнаха да броят редовете тухли. Ще влезе някой в Арменското кафене:

— Днес са вече на 23-ия ред тухли.“

Тържественото откриване на театъра се провежда на 3 януари 1907 г. Програмата включва пролога „Слава на изкуството“ от Иван Вазов и част от историческата драма „Иванко“ на Васил Друмев. Събитието впечатлява със своята изисканост. Поканени са много от значимите личности в българското общество, а най-важният гост сред тях е княз Фердинанд. 

Тази изисканост не се харесва на студентите от Софийския университет, които смятат, че откриването на „народния“ театър трябва да бъде за народа, а не само за избрани членове на висшето общество. Младежите освиркват бурно кортежа на княз Фердинанд при неговото пристигане пред сградата. 

На следващия ден правителството взема решение за затварянето на Софийския университет, което е потвърдено с указ на княза. Всички преподаватели са уволнени, тъй като застават зад студентите си, а учащите са лишени от студентски права. В знак на несъгласие с действията на управяващите, министърът на просвещението проф. Иван Шишманов подава оставка.

В статия от 1907 г. в австрийското издание Allgemeine Bauzeitung, научаваме подробности за архитектурния проект на дуото „Фелнер и Хелмер“:

„Новият театър се издига върху  една празна площ на улица “Левски”, срещу Градската градина, обградено от паркова растителност, на ниво 1.4 метра по-високо от това на съседните улици. Фронтонна постройка играе ролята на преддверие, обградено от флангови пилони, завършващи с корона, изваяна от скулптура Ернст Хегенбарт, представляваща група релефни медни фигури, които изглеждат сякаш са живи – това характеризира предната страна на сградата.  

С дължината си от 57 метра и съответната й ширина от 33 метра, вкл. ризалита, сградата има застроена площ от 1670 м2 и се състои от две основни сградни части, аудиториум и сцена, които, на фона на издържаната в барок външна архитектура, намират точната си изява.

Залата за зрители има партер,  балконна ложа и места на балкона, една галерия и така събира общо 1021 зрители (191 места в ложите, 530 места на партера и в двата горни балкона, 300 места за правостоящи в партера част и  галерията).“

На 10 февруари 1923 г., по време на представление, се запалва сцената на Народния театър, а след нея изгаря и цялата сграда. Журналистът Христо Бръзицов наблюдава пожара заедно с писателя Стилиян Чилингиров, доскорошен директор на Народната библиотека. Но Чилингиров гледа повече към библиотеката, която тогава се намира на свободното място пред днешния театър „199“. 

• Сакън, да не прехвръкне някоя искра в библиотеката. Сакън! – казва писателят.

Вестник „Пряпорец“ пише на 12 февруари:

„Народният театър, гордостта и славата на България, изгоря. Грамадни огнени пламъци в миг го обзеха и унищожиха. Днес той представлява развалини. Печално се веят празничните знамена, останали от юбилея; самотни далече летят лавровите листа от разкъсаните венци, дарени на театъра… И болка свива сърцето, скръб гърчи душата. Млади и стари плачеха, когато гледаха, как пламъците рушеха единствения народен храм на изкуството. Съдба! Открит през 1907 г. със скандали, след 15-годишно съществуване, юбилейното му тържество бе помрачено с извършения атентат в него. Една седмица след това той бе унищожен.“

Пожарът е опостушителен. При разчистването на терена от оригиналната сграда е запазена само фасадата. През октомври 1924 г. правителството отпуска кредит, който да послужи за възстановяването на театъра.

През следващата година започва строежът на новата сграда по проект на немския архитект проф. Мартин Дюлфер. До 1926 г. е завършен грубият строеж, а на 17 март 1929 г.

Народният театър отваря отново врати. „Храмът на изкуството“ е открит с пиесата „Зидари“ от Петко Ю. Тодоров и „Цвета“ от маестро Георги Атанасов. Новата зала побира 1165 зрители, а местата са разпределени по следния начин: 647 в партера, 106 в ложите, 101 на първи балкон и 311 на втори балкон.

Значителна е промяната в покрива на сградата,  като в новия си вид той е издигнат с няколко метра. Именно при този строеж Народният театър се сдобива с емблематичния си червен цвят, който заменя предишния бледожълт.

От статия в списанието на „Българското инженерно-архитектурно дружество“, написана от инж. Д. Дяков, началник на техниеския персонал на театъра, научаваме, че при проектирането на сградата са взети сериозни мерки в случай на пожар:

„За пълното осигуряване на зрителната зала, както и останалите аудиторни помещения против пожар, същите са отделени от сцената посредством изолиращи помещения и желязна завеса с огнеупорна маса и специална конструкция за безупречна функция през всяко време. Повдигането и спускането на завесата става безшумно тоже с хидравлически механизъм. От друга страна за сигурно спускане на същата при пожар е предвидено приспособление с електромагнити, който се задействува вън от сцената…

В някои от помещенията и коридорите са поставени автоматически и ръчни пожаросъобщителни апарати, посредством които своевременно се алармира при избухнал пожар, като със специални оптически сигнали в телефонната централа на театъра се означава точно мястото и времето на появилия се пожар.

С помощта на тия апарати може да се организира начина на действието на пожарната команда, а с това да се избегнат всекакви суматохи и безредици, които обикновено причиняват човешки жертви и материални загуби.

Ако Софийската пожарна команда бе снабдена с пожаросъобщителна централа, както това е в другите европейски градове, то сигнализацията би могла автоматически да става в самата пожарна команда, с което се улеснява указването на своевременна и бърза помощ.“

По време на бомбардировите над София от Втората световна война южното крило на сградата претърпява поражения.

За радост, скоро след това щетите са възстановени и театърът продължава работа. 

Последната значителна реконструкция на зданието е от периода 1972 – 1976 г. под ръководството на проф. инж. Венелин Венков, когато отново е съхранена само оригиналната фасада.

Целият салон е построен наново, като е добавена камерна сцена, изграден е клуб-ресторант, а над основната сцената е поставена емблематичната завеса на художника Иван Кирков, изобразяваща феникс, който, подобно на Народния театър, винаги се преражда от пепелта. 

Източници:

„История на българския театър. Том III“ – Кристина Димитрова Тошева

„София преди 50 години“ – Георги Каназирски-Верин

„Някога в София“ – Христо Бръзицов

„Das neue Bulgarische National-Theater in Sofia“ – Allgemeine Bauzeitung, чрез блога stara-sofia.blogspot.com

„Възстановяване на изгорелия Народен театър“ – stara-sofia.blogspot.com

„Пожар изпепелява Народния театър“ – stara-sofia.blogspot.com

Die Deutsche Theater-Ausstellung Magdeburg 1927, Herausgeber: Mitteldeutschen Ausstellungsgesellschaft mbH Magdeburg, 1928

Снимки:

Архив „Народен театър „Иван Вазов“

Архив на Любомир Юруков

Архив на Теодор Константинов

Личен архив

---

За автора: 

Виктор Топалов е роден и израснал в гр. София. От 2016 г. насам се занимава активно със съхраняването и популяризирането на културно-историческото наследство на столицата. Той е съавтор и съставител на научнопопулярната книга „Бохемска София: Истории от жълтите павета“, съдържаща 35 разказа за културния живот в града в периода между Освобождението и края на Втората световна война.

Сред реализираните проекти с негово участие са два документални филма по пръчка на столичния район „Оборище“, първата виртуална обиколка с жестов превод в реално време „Нямото кино в София, аудио обиколката „Кварталът на писателите“, поредиците „Софийските улици“ и „Тъмната София“ в културното списание PROGRAMATA, поредицата „Софийските квартали“ по студентското радио „Алма Матер“ и др.