Снимка: Базиликата Св. София около 1910 г.
„В града няма джамия, църква, конак, казарма, баня, хан, къща – да е останала без повреда. Всичко се е разпукало и разлюляло.“
Сава Филаретов, 1858 г.
През XIX-ти век София претърпява две опустошителни земетресения, които оставят след себе си десетки разрушени частни и обществени сгради. Свидетелствата от тези две събития разкриват важни подробности от живота на града, който, въпреки трудностите, в края на века ще бъде обявен за столица на Княжество България.
Първият значителен трус, който гражданите на София усещат, е на 4 април (23 март по стар стил) 1818 г. В този съботен ден, около 08.30 ч., земята в града се пропуква и изпуска „глас като топ“, както твърди Христо Попоконстантинов в своите „Паметни бележки за Средец“ от 1884 г.
Земетръсът буди страх у всички софиянци. Заради разместването на земните пластове са разрушени осем джамии и много здания. Водата в обществените бани не тече в продължение на три дни. За сметка на това, по-късно на места започва да блика гореща вода. Най-известният пример за това е описан в евангелие от XIX-ти век:
„Тогава се мина малко време, та срещу „Баня баши“ извре жежка вода, та направи Селим паша шадравани при турската баня“
Тези шадравани не просъществуват дълго. Само година по-късно горещата вода в тях спира да тече, а при преустройство на сградата на банята, водоскоците са премахнати. Освен това, тогавашният софийски управител Селим паша насажда върби в махалата „Башчешме“ около кръстовището на дн. ул. „Солунска“ и бул. „Витоша“ и поставя два чучура на самата Главна чешма.
В книгата си „Софийската църква „Св. София“ Богдан Филов твърди, че именно при това земетресение е разрушена отчасти базиликата „Св. София“, която по-това време се ползва за джамия с името „Сияуш паша джамия“. Изследванията на археолога сочат, че през 1818 г. са съборени апсидата и минарето на храма, а външните стени на страничните кораби са сериозно пострадали.
Следващото голямо земетресение от XIX-ти век е от 30 септември (18 септември по стар стил) 1858 г. Най-подробна информация за него дава възрожденският учител в София Сава Филаретов в дописка, публикувана в „Цариградски вестник“ от 1 ноември 1858 г.
„На 18 септември 1858 г., в четвъртък по пладне [ок. 12.15 ч. – бел. ред.], слънцето огряваше с особена светлина Софийското поле и печеше така силно, щото не знаеше човек къде да се дене от необикновената горещина и тягост в атмосферата. В това време, изведнъж, в един миг, се чуе един гърмеж: но такъв гърмеж силен и оглушителен, като че пукнаха изведнъж хиляда-хиляди топове. В същата тая минута, момент, се потръся и разлюлява земята така силно и страшно, що всекой в отчаяние са найде и помисли, че тука е веке „сконченiе мiра“ [краят на света – бел. ред.]“
От сведенията на учителя става ясно, че между селата Бояна и Драгалевци земята се е разцепила на едно място с ширина от около 20 сантиметра и дължина от около километър и половина.
„…селяните с удивление уверяват, че най-напред кога се разтърсила земята, от тая пукнатина да се е показал гъст дим и син пламък. Казват, че из тая пукнатина и досега ечи така страшно, щото селяните не смеят да се приближат до нея. Казват още, че тъдява изпопадали големи каменни скали.“
По нататък Сава Филаретов пише, че само минута след първия трус софиянците, „изоплашени и смаяни от тая исполинска борба на стихиите“ напускат домовете си, за да търсят спасение на открито. Градът бързо се поктрива от тъмен и гъст облак, образуван от праха на порутените сгради. Сред хората се чуват викове:
„Къде са нашите?… Дали са здрави децата?… Няма сина ми… Боже мой, да не го е затиснало и убило някое здание!?“
Жители от всички религии отправят молби за милост към небето. Оказва се, че от в само два от седемте христянски храма може да се служи. От 24 джамии в града, само пет са запазили своите минарета, а кубетата на всички са почти разрушени.
Къс от „Бююк джамия“, дн. Археологически музей, пада и убива българина Исая Ахтарина (Бакалина) в дюкяна му, а двете момчета на високопоставения Сюлейман [или Есад, както твърди Хр. Кондтантинов] ефенди попадат под парчетата, откъснати от „Сияуш джамия“ (дн. църква „Св. София“). По това време в града се изгражда и храмът „Св. Неделя“. Едно от кубетата пада върху работник, който умира от удара.
Интересен е случаят с металния конусообразен покрив на минарето на джамията в махалата „Башчешме“. Той се вдига от земетресението, завърта се и при падането си се забива с върха си във викалото на минарето и не е премахнат в продължение на две-три години.
Георги Папазолията споделя, че докато стои в механата си в близост до дн. пл. „Македония“ поглежда на изток и вижда как „комините и покривите на отдалечените къщи се появявали и скривали пред очите му като на талази“.
Сред назованите сгради, които са пострадали при земетресението от 1858 г., е и „Сияуш джамия“. Разбираме, че при труса пада върхът на минарето на храма. Очевидно, в периода между двете земетресения е издигнато ново минаре, след като старото е разрушено през 1818 г. Щетите по цялата конструкция на сградата са видни на някои от старите снимки на храма преди неговото преустройство от 20-те години на миналия век. Заради лошото си състояние, сградата не се ползва за молитвен храм в последните две десетилетия от Османската власт. Вместо това, до Освобождението в нейната запазена част се складират оръжия и барут.
До края на деня на земетресението, трусовете наборяват повече от 20. В първите нощи след събитието много софиянци предпочитат да спят на открито в набързо изградени шатри и колиби. Трусовете продължават през следващите седмици, но постепенно намаляват. В писмо до Найден Геров от 31 октомври 1858 г. Сава филаретов казва:
„Това е станало у нас толкова обикновено нещо, щото не се чудиме, че се тресе, а се чудиме, когато се не тресе!“
През последния месец на годината в „Цариградски вестник“ Филаретов отново дава сведения за състоянието на софийските жители:
„Има човеци, кои веке не се боят от тоя повторителен трус, и толкова се навикнаха що го имат като забава – в по-многото секой път изменяват лицата си от страх и не могат скоро да се оправят от смущение.“
Подобно на земетресението от началото на века, и през 1858 г. са записани свидетелства за бликането на извори с гореща вода. Такъв е случаят с „гейзера“, който избива в полето между София и Горна баня. В спомените на старите софиянци, той достига 50 метра височина, а от дълбоката пукнатина излизат задушливи газове. Сава Филаретов описва феномена по следния начин:
„Половин час на запад от града, на полето, дето никога не е имало вода, в този час се показа гореща вода да извира и скача нагоре, и толкова много, колко да кара три камъка воденични. А водата от жежките бани в града се дръпва за два-три дни, но после пак си протича и се показва много по-гореща отнапред, а новата вода в полето все си извира и досега, но се е посмалила.“
В следващите години топлият извор е наречен „Жежката вода“ или „Гьоло“.
Той е посещаван от мнозина болни заради лечебните си свойства. В началото на XX-ти век изворът е посетен от журналиста Петър Завоев, който го заснема и кръщава с името „Овча купел“:
„През един горещ юнски ден на 1908 г. възседнах колелото, нарамих и кутията с фотографията и препуснах по пътя за Княжево, с намерение да октрия нещо интересно, с което да зарадвам читателите на утрешния брой на вестника… Близо до бирената фабрика в „Павлово“, в плитък вир, неособено чист, се бяха потопили жени, мъже войници и деца, на които стърчеха само главите навън. Слънцето силно печеше, та те почти всички бяха покрили главите си с нещо. Някои се бяха закрили под чадър.
По-късно, през 1909 г., когато „Жежката вода“ придоби голяма известност, тя получи от мене библейското име „Овча купел“. Защо го кръстих така? Според Евангелието – глава V от Йоана в Йерусалим при „Овчата порта“ имало прочута къпалня, която лекувала всичко. Понеже „ангел господен“ я размътвал всяка година по веднъж, та който пръв успее да се хвърли в така разбърканата от ангела вода, веднага оздравявал.“
По това време сред местните хора се носи поверие, че всеки болен, който се потопи във „Жежката вода“ в четвъртък – денят, в който е станало земетресението от 1858 г., със сигурност ще се изцери.
В годините след земетресението градът постепенно се възстановява. Когато разбира за бедите на своите съграждани, Иван Денкоглу дарява голяма сума пари за закупуването на 5 000 кг. брашно, което е раздадено на най-пострадалите от земетресението. Въпреки трагедията, с голямо забавяне храмът „Св. Неделя“ е завършен и осветен през 1867 г. в присъствието на двадесет хиляди родолюбили българи.
Източници:
Разрушителните исторически земетресения в София – Стоян Авдев
Дописки на Сава Филаретов във в-к „Цариградски вестник“
„Паметни бележки за Средец“ – Христо Попконстантинов
„Софийската църква „Св. София“ – Богдан Филов
„Градиво за сеизмографията на България“ – Спас Вацов
„Овчата купел“ – Н.Т.
„София в детска люлка“ – Петър Завоев
За автора:
Виктор Топалов е роден и израснал в гр. София. От 2016 г. насам се занимава активно със съхраняването и популяризирането на културно-историческото наследство на столицата. Той е съавтор и съставител на научнопопулярната книга „Бохемска София: Истории от жълтите павета“, съдържаща 35 разказа за културния живот в града в периода между Освобождението и края на Втората световна война.
Сред реализираните проекти с негово участие са два документални филма по пръчка на столичния район „Оборище“, първата виртуална обиколка с жестов превод в реално време „Нямото кино в София, аудио обиколката „Кварталът на писателите“, поредиците „Софийските улици“ и „Тъмната София“ в културното списание PROGRAMATA, поредицата „Софийските квартали“ по студентското радио „Алма Матер“ и др.