Бюлетин

Search
Close this search box.
Search
Close this search box.

Бохемски истории: Площад „Славейков“ – Книжното сърце на столицата

Няколко месеца след Освобождението, свищовецът Янко Ковачев поканен от представители на Временното руско управление да открие печатница в София на днешния площад „Славейков“.  Градът наброява едва около 15 000 души, мнозинството от които не се славят със своята висока грамотност.

Въпреки това, Ковачев изоставя успешното си предприятие в Пловдив, в съдружие с Христо Г. Данов, и приема предложението. Печатарят получава голям аванс, с който закупува от Виена необходимата техника. В началото на следващата година печатницата отваря врати.

„Долуподписаний щастлив се считам да известя на публиката отварянето на първата Българска Скоро-печатница в града София и моля всички интересуващи се по тази част да ме почетат с поръчките си, за които обещавам точна послуга и умерени цени. 

16 януари 1879 г.
Янко С. Ковачев“

В действителност, първата софийска печатница е създадена малко по-рано от братята чехи Георги и Богдан Прошек, но Ковачевата печатница е първата, която се държи от българин. Предприятието се помещава в сградата на „Едрилез джамия“ на източната страна на стария пл. „Кафене баши“. В началото служи и за държавна печатница, тъй като в нея се произвеждат официални държавни документи.

Там излиза и първият вестник в града – „Витоша“, издание на консервативната партия. През 1881 г. печатницата се сдобива със собствено здание на същия площад, а 5 години по-късно „Едрилез джамия“ е разрушена.

По това време площадът е загубил стария си блясък. До Освобождението голямото кафене, което дава неговото име, събира на двата си етажа градските първенци. В него се посрещат търговци, водят се делови разговори и се обсъжда политиката на султана. 

На пл. „Кафене баши“ се издигат два конака. Единият е Синият конак и в него се помещава полицейското управление. В дните преди освобождението на София сградата е опожарена от върлуващи бандитски шайки. Синият конак се намира на западната страна на площада на дн. пл. „Славейков“ № 3. 

Другият конак е частният дом на големецът Сабри бей на дн. пл. „Славейков“ № 11. След 1878 г. къщата е закупена от г-жа Султана Христова и в нея се помещава пансионът на учениците от I-ва мъжка гимназия, наречен на руския цар Александър II, преди да бъде разрушен при пожар. 

На 3 април 1879 г. София е обявена за столица на Княжество България. Градът се превръща в административен център на страната. Тук пристигат голяма част от родните интелектуалци и политически дейци. Сред тях е и Петко Рачов Славейков, който в края на 1879 г. закупува стара турска къща на дн. пл. „Славейков“ № 7-9 срещу Ковачевата печатница. В този дом общественикът живее със съпругата си Иринка и техните деца, сред които и видният поет Пенчо Славейков. Писателят Тодор Влайков споделя, че къщата е „нисичка ала гиздава, с много прозорци“.

На 1 юли 1895 г. поетът и общественик Петко Славейков умира. Неговата смърт смущава все още младия интелектуален елит на Княжество България. На 24 септевмри същата година се чества 25-годишният творчески юбилей на Иван Вазов. По повод Петко Славейков, юбилярът казва:

„В тоя миг, когато изговарям тия думи, когато присъствувам на едно тържество, назначено да отбележи успеха на българския дух, неволно ми иде на ума, налага ми се, гърми ми из въздуха едно благородно, едно голямо и звучно име: Петко Славейков! Да, Славейков, моят учител и вашият…“

Още от Built.bg:  “Бохемски истории”: Как беше построена сградата на Народното събрание

В знак на почит към делото на възрожденеца, скоро след неговата смърт, старият пл. „Кафене баши“ е преиуменуван на „Петко Р. Славейков“.

През 80-те и 90-те години на XIX-ти век площадът е в неугледен вид. Напролет и при големи дъждове р. Крива река, наричана още Градската вада, се надига и се спуска по дн. бул. „Витоша“, завива по ул. „Солунска“. По пътя си към Перловска река наводнява обилно района. Когато започва изграждането на канализация в квартала около Славейковия дом, положението става нетърпимо. Поетът Кирил Христов разкрива някои невероятни детайли в книгата си „Затрупана Софи“:

„Когато копаеха за канализацията тъкмо пред Славейковия плочник, мъчно бе да се отива у тях. Бяха разкопали, с нашенско безредие, земята на два и повече метра; от двете страни на самия тротоар нахвърлено не само пръст, но и грамадни кости и черепи от турските гробища, които са били на това място… Те бяха особено зловещи нощем, при невъзможносто тогавашно петролно осветление на улиците… Изхвърлената по плочника пръст, размесена с черепи и други кости, така се разкалваше, че човек не знаеше от где да заобиколи, за да влезе у Славейкови.“

През 1892 г. д-р Кръстьо Кръстев започва да издава сп. „Мисъл“. Негов помощник и близък колега е Пенчо Славейков. Тодор Влайков, сътрудник на писанието, разказва, че писмата, изпратени до редакцията, пристигат в дома на Кръстев, но редакционните решения се взимат в дома на Пенчо Славейков. Може би именно в тази скромна къща се случва „кръщенето“ на поета Пейо Яворов. Влайков разказва, че един ден, докато подбира „по-добрите” от цял куп стихове, дадени му от д-р Кръстев, Пенчо Славейков казва:

Ще издадем една малка китка от лирически стихотворения. Нека я наречем „Албум”. На първо място ще поставя две стихотворения от някой си Крачолов.

Крачолов… Какво грозно име. – казва Кирил Христов.

  Колкото е грозно името, толкова са хубави стиховете му – заявява Славейков – Под тия хубави стихове не може, разбира се, да стои толкова грозно име. Дайте да му измислим друго. Някой псевдоним, някой хубав псевдоним.

Пенчо започва да прехвърля имена с нисък глас:

  Детелинов…Тополов…Яворов… Ах, да, Яворов!

  Виж, хубаво е! – съгласява се друг.

  Яворов, така ще бъде! – отсича Славейков.

От този момент нататък под хубавите стихове на Крачолов, „тоя непознат поет, живущ нейде из провинцията”, застава вече името „П. К. Яворов“.

С идването на новия век, обликът на площада започва да се променя. През 1902 г. на югоизточния ъгъл на улиците „Граф Игнатиев“ и „Георги Раковски“ е построен домът на семейство Серафимови. Архитект на сградата е Петко Момчилов, част от първото поколение български архитекти, които завършват образованието си в чужбина и се завръщат в родината, за да творят. 

По-късно къщата е закупена от учредения през 1920 г. Дом на изкуствата – организация на творци и интелектуални, създадена, за да подпомага българската култура. Една от задачите на организацията е издигането на „монументална сграда със зали за художествени изложби, за театър, концерти, сказки, кабинети за работа, салони за клуб и др.” Поради тази причина, членовете на Дома събирaт средства и закупуват красивото здание на пл. „Славейков“. До неговото разрушаване при бомбардировките от 1944 г., Домът на изкуствата е едно от най-забележителните кътчета на столицата. 

През 1926 г. е организиран конкурс за построяването на сграда на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството на дн. пл. „Славейков“ № 4. За голяма изненада, победител е 24-годишната архитектка Виктория Ангелова, която към този момент е стажант в министерството в екипа на арх. Пенчо Койчев – авторът на Съдебната палата. Работата по сградата започва през 1928 г. и продължава четири години. В края на 30-те е изградено и второ крило, достигащо ул. „Георги Раковски“.

Още от Built.bg:  Built анализ: Невидимото влияние на заобикалящата среда върху здравето ни

Около 1932 г. наследниците на Славейковия род продават бащината си къща, за да бъде построена жилищна кооперация на нейно място. Редица интелектуалци изразяват недоволството си от това, че ще се заличи едно парче от културната история на столицата. Във вестник „Литературен глас“ общественикът Асен Златаров изразява следното мнение“:

„Големите хора на нашето възраждане и просветителите на освободеното княжество живееха в скромни паянтови къщурки. Но духът на тия хора бе велик и даваше смисъл и оправдание на волята за живот на нашето племе. А сега? – Строим кооперативни жилищни хамбари, хвалим се с големината на апартаментите в тях, а духът ни е издребнял до размерите на микрона: и микроскоп не го лови…

Пиша това, защото се замисля атентат срещу онази опазена частица душа в нашето бездушно време: намислили са да строят жилищна кооперация на мястото дето стои сиротната малка къщурка на Славейковци: на дядо Славейков и на сина му Пенчо. И искат да я събарят.

Министерският съвет има́ един час на благородно вдъхновение: издаде постановление за откупуване на тая къща, за да се превърне в музей. Но разтичали са се сега кооператори, строители, собственици и искат да се отмени това постановление. Казват, че щели да успеят… „Строители” на новото време!

Успявайте, успявайте, господа! 

Запълнете душата на тоя народ с тухли, а сърцето му с цимент: велико дело вършите… Никакви музеи, никакви паметници: да ги заместим с безвкусни жилищни кооперации, по чиито балкони се сушат кирливите ризи на нашето затънало в кал време… Па и какво значи душата на един народ пред еснафските интереси на двайсет кооператори, жадни за даване стаи под наем!

Аз предлагам да се построи жилищна кооперация и на мястото дето е къщата-музей Вазов: какво хубаво, ъглово място!…“

Въпреки общественото недоволство, Славейковият дом е разрушен, а на негово място е построена жилищна кооперация, на фасадата на която днес стои паметна плоча. 

В края на 30-те години е построена впечатляващата сграда на Учителската спомагателна каса на ъгъла между улиците „Солунска“ и „Граф Игнатиев“ по проект на споменатите архитекти Сава Овчаров и Йордан Йорданов. Службите на Учителската каса се разполагат над партерните магазини, а останалите етажи се ползват от Министерството на народното просвещение.

В сградата е обособена голяма зала за събития, както и кино-театър, с името „Култура“. Първоначално разполага с един прожекционен салон, а през 70-те години е изграден втори с вход откъм ул. „Солунска“. В продължение на десетилетия, на пл. „Славейков“ № 2 функционира и киносалон, носещ името на площада. Двете кина съществуват до 90-те години на миналия век. 

В първите години след Освобождението започва поставянето на декоративни чогунени фонтани из града. Такива са поставени на площада пред двореца, в Градската градина, пред Народното събрание, на столичната гара и на други ключови места. Красив фонтат е поставен и на пл. „Слвейков“, като продължение на традицията отпреди 1878 г. През 1934 г. фонтанът е демонтиран и преместен в градината, позната днес като „Буката“, между улиците „Цар Петър“, „Доспат“, „Шандор Петьофи“ и „Христо Станчев“. Това е единственият автентичен софийски фонтан, запазен до наши дни. 

В годините след 1944 г. „Славейков“ запазва културния си дух. Около площада се намират някои от най-реномираните книжарници, а салоните на кино „Култура“ и „Славейков“ се пълнят редовно. След 1989 г. на площада започват да се разполагат десетки сергии за продажба на книги.

Още от Built.bg:  Built анализ: Невидимото влияние на заобикалящата среда върху здравето ни

Постепенно откритият книжен пазар се превръща в забележителност и дълги години е мястото, на което може да бъде открито всяко издание. През 90-те години главният корпус на старата сграда на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството е предоставен на Столична библиотека. През май 2000 г. е открит паметникът на Петко и Пенчо Славейкови, дело на скулптора Георги Чапкънов. 

За жалост, преди броени години, при ремонта на ул. „Граф Игнатиев“ сергиите на книжарите бяха премахнати и въпреки твърденията, че пазарът ще се завърне на обичайното си място, днес, в началото на 2022 г. площадът е все още пуст. В безистените наоколо могат да бъдат забелязани последните антикварни книжарници, които, заедно със Столична библиотека, все още пазят спомена за книжното сърце на София. 

Източници

„София през вековете“ – Ал. Монеджикова

„От Средец до София“ – Георги Тахов

„Затрупана София“ – Кирил Христов

„Градоустройство, бит, растителност и градини в София“ – Дико Диков

Блог „Стара София“ – http://stara-sofia.blogspot.com/

Блог на Павлина Делчева-Вежинова – https://pavlinad.wordpress.com/2019/06/28/ulica-graf-ignatiev-ploshtad-slaveikovv/

„Домовете на изкуствата. 1920 – 1944“ – София Василева – https://liternet.bg/publish19/s_vasileva/domovete.htm

„Библиотеката и градът“ – Паулиана Новакова – https://obache.bg/9729/bibliotekata-i-gradat/

„Реквием за пл. „Славейков“ – Деян Енев – https://kultura.bg/web/реквием-за-площад-славейков

„От „Летоструй“ до „Книжарски известия“: Щрихи към портрета на Янко Ст. Ковачев“ – доц. д-р Петър Парижков

Снимки:

Любомир Юруков

Личен архив

Сп. „Сердика“


За автора: 

Виктор Топалов е роден и израснал в гр. София. От 2016 г. насам се занимава активно със съхраняването и популяризирането на културно-историческото наследство на столицата. Той е съавтор и съставител на научнопопулярната книга „Бохемска София: Истории от жълтите павета“, съдържаща 35 разказа за културния живот в града в периода между Освобождението и края на Втората световна война.

Сред реализираните проекти с негово участие са два документални филма по пръчка на столичния район „Оборище“, първата виртуална обиколка с жестов превод в реално време „Нямото кино в София, аудио обиколката „Кварталът на писателите“, поредиците „Софийските улици“ и „Тъмната София“ в културното списание PROGRAMATA, поредицата „Софийските квартали“ по студентското радио „Алма Матер“ и др.

BUILT.BG DAILY

Започнете деня си с историите, които нашите редактори ще изберат за Вас.

Ние уважаваме Вашите лични данни и няма да ги споделим с никого. Може да се отпишете по всяко време.

BUILT.BG С КАФЕТО СУТРИН

Започнете деня си с най-важното и интересното от света на строителството, икономиката и инвестициите. Всяка сутрин в 7 ч. Директно в имейла ви.

Още от Built.bg

Създателите

Коментари и анализи

Built.bg Podcast

Избрано за Вас

Инфраструктура

Архитектура

Градска среда и Урбанизъм

BUILT.BG DAILY

Започнете деня си с историите, които нашите редактори ще изберат за Вас.

Ние уважаваме Вашите лични данни и няма да ги споделим с никого. Може да се отпишете по всяко време.

Бохемски истории

Be Green

Войната в Украйна

Последвайте ни

Запиши се за електронния бюлетин на Built

Само качествено съдържание, без спам