Автор: Виктор Топалов за Built.bg
На 17 май 1900 г. американският писател Лиман Франд Баум докосва за пръв път печатното издание на своя роман за деца „Вълшебникът от Оз“. На двадесет и седма страница в книгата, Магьосницата целува малката Дороти по челото и ѝ казва:
„Пътят за Изумрудения град е застлан с жълти павета, така че няма да се заблудите.“
През същата година, но няколко месеца по-късно, София се превръща в един от първите европейски градове, осветен от обществено електрическо осветление. Събитието е отбелязано тържествено от жителите на града, които тогава наброяват около 70 хиляди. В началото на следващата година по улиците е пуснат и първият електрически трамвай в страната. Така българската столица посреща новия двадесети век.
Последвалото десетилетие ще бъде запомнено като един от най-оживените периоди в културната история на града. В софийските кафенета ще беседват Пейо Яворов и Пенчо Славейков, Иван Вазов и проф. Иван Шишманов, Елин Пелин и Александър Балабанов. Ще бъде открит Народният театър, ще отвори врати и Военният клуб. А в центъра на града ще засияят жълтите павета.
Историята на жълтите павета започва още на 8 юли 1905 г. с избирането на кмета Мартин Тодоров на мястото на подалия оставката си Петко Николов. Скоро след това Тодоров е преизбран на редовните кметски избори. Той е юрист и произхожда от виден Бесарабски род, а негови братя са първият ректор на Софийския университет акад. Александър Теодоров-Балан, героят от войните ген. Георги Тодоров, основоположникът на съдебната медицина у нас проф. д-р Атанас Теодоров и видният инженер Михаил Балански.
Новият градоначалник е изправен пред сериозно предизвикателство – натрупаните дългове от предишните управляващи достигат 12 милиона лева, а големите лихви затрудняват дори покриването на заплатите на общинските служители. Затова в началото на 1906 г., с подкрепата на Народното събрание и целия общински съвет, кметът сключва заем за 35 милиона лева с немски банки, с който изплаща всички стари дългове на общината и успява да задели достатъчно средства за облагородяване на столичния град.
Кметът заделя средства за изграждане на редица обществени сгради и учреждения. Освен това, в плана на юриста влизат разширение и систематизиране на водопроводната мрежа, коригиране на коритата на Владайска и Перловска река, както и подобряване на софийските пътища. На заседание на общинския съвет от 27 февруари 1906 г. се засяга темата за поставяне на нова пътна настилка. Кметът заявява, че асфалтът не е подходящ за града, и вместо това трябва да се постави каменен или керамичен паваж.
Специално назначените комисии стигат до извода, че керамичната настилка разполага с предимства пред каменната, но цената ѝ е много по-висока. Поради тази причина общинският съвет решава да използва каменни павета от гранит и сиенит за много от столичните улици, булеварди и площади. Такава настилка е положена още през 1905 г. по бул. „Княгиня Мария Луиза“ от предприемача Никола Иванов.
През 1906 г. година се организира търг за направата на улиците и площадите в историческия и административен център на София с керамичен паваж. Печели „Българското индустриално керамично дружество „Изида“. У нас липсват условия за производството на керамични блокчета, затова дружеството се свързва с австро-унгарското предприятие Kőszénbánya’ s Téglagyár Társulat Pesten (Пещенско дружество, каменовъглена мина и тухларница), което има възможност за тяхното производство.
Жълтите павета са произведени от варовит мергел, наричан в Унгария „марга“. Материалът се добива от кариера в близост до унгарската столица Будапеща. Мергелът се стрива на прах, оформя се и се изпича при температура от 1300 градуса по Целзий в специална пещ.
Готовите правоъгълни павета са с размери 0,08 м. на 0,21 м., на 0.1 м. Техният естетически завършек по подреждането им се постига с по-малки петоъгълни блокчета. Жълтият си цвят паветата дължат на процеса на окисляване и редукция на железните оксиди в тях. В статия от 1937 г. инж. Л. Джуранов споделя:
„Керамичният паваж е луксозна настилка, която отлично издържа средно тежко движение. Той съчетава всички качества на една идеална улична настилка: отличен изглед, ненадмината трайност, достатъчна грапавост, движение без сътресения, голяма хигиеничност — лесно почистване и недостъп на водите до основата. Единственият недостатък на керамичния паваж у нас е, че строителните материали се доставят от странство, и това повишава неколкократно цената му в сравнение с тази на другите настилки. Трябва да се съжалява, че, въпреки опитите, до сега в България не е постигнато произвеждане на доброкачествени керамични павета.“
Полагането им започва през 1907 г. и само за две години са поставени почти 60 000 кв. м. паваж. Те са разположени в „сърцето“ на столицата – по бул. „Цар Освободител“, по площадите „Бански“, „Александър I и „Народно събрание“, както и по части от улиците „Търговска“, „Московска“, „Леге“ и много други.
В този период страната е управлявана от Kняз Фердинанд I. Неговата първа съпруга Княгиня Мария Луиза умира през 1899 г. и четирите им деца израстват без майчина грижа. Това е една от причините княз Фердинанд да се ожени за германската принцеса и бъдеща българска княгиня и царица Елеонора. Сватбата им става факт на 28 февруари 1908 г. Тази подробност доказва, че жълтите павета не са подарък за сватбата на княза, тъй като решението за тяхното полагане идва две години по-рано, както свидетелстват редица архивни общински документи.
През същата година кметът Мартин Тодоров подава оставка, тъй като „в своята дейност вместо подкрепа, той е срещал систематически спънки от страна на новото министерство“. По време на неговото тригодишно управление започва строежът на централния покрит пазар, наричан още Централни хали и на днешната сграда на пожарната на ул. „Георги Раковски“.
Построени са малката баня на ъгъла на улиците „Екзарх Йосиф“ и „Сердика“, разрушена при англо-американските бомбардировки, пет масивни здания за училища в крайните квартали, Градското казино (дн. Градска художествена галерия) и сградата на пожарната команда в кв. „Ючбунар“, където по инициатива на кмета се учредява и Доброволна пожарна дружина.
Павирането на софийския център е завършено през 1909 г. Изработката е проверена обстойно и е одобрена от столичните управници. Писателят Константин Константинов описва София от този период по следния начин:
„Ах, какъв наивно-провинциален и своеобразен облик имаше София, тая столица с най-скъп паваж по булеварда и със стада овце по покрайнините…“
В следващите десетилетия жълтите павета стават „свидетели“ на множество трусове в буквален и преносен смисъл. През 50-те години се поставя въпросът за настилката в новия административен център на града, познат като Ларгото. Тогава се води същия спор, както в началото на века.
И този път предимствата на керамичните блокчета надделяват и дн. пл. „Независимост“ е покрит с жълти павета. През 1970 г. гражданите на София стават свидетели на прецедент – истински австро-унгарски павета са поставени в двора на ясла в кв. „Бъкстон“. Причината е избирането на детското заведение за „образцово“. И днес дворът на 55-та детска ясла на ул. „Белмекен“ № 13 е постлан с 200 кв. м. от безценната настилка.
Десетина години по-късно, при премахването на жълтите павета от кръстовището пред Софийския университет „Св. Климент Охридски“, граждани закупуват голямо количество от тях, за да ги използват в своите къщи и вили в покрайнините на града.
Напоследък общината предприема действия за изкупуването на паветата или получаването им като дарение от частните собственици, за да увеличи общинския резерв, който през 2020 г. наброява около 350 кв. м. Причината за това е, че находището на материала за изработването на автентичните павета до Будапеща отдавна е изразходено, а опитите за производство на български керамични блокове от 50-те години на миналия век насам са неуспешни.
Днес жълтите павета са неофициалният символ на столицата. Техният порцеланов завършек все още отразява слънчевите лъчи със същия блясък, който омайва жителите на града от столетие насам. Най-красиво е по залез. Уверете се сами.
Снимки:
- Národní muzeum – Historické muzeum
- Личен архив
Източници:
- Софийски общински вестник, бр. 21, 1914 г.
- Инж. Л. Джуранов, Видове улични настилки в София, сп. „Сердика“, бр. 2, 1937 г.
- „Път през годините“, том I, Константин Константинов
- Инж. Ст. Симеонов, Жълт паваж, сп. „София“, бр. 9, 1960 г.
- Елинка Бояджиева, Жълтите павета – керамика, естетика, символика, сп. „Наука“, кн. 5/2011, том XXI
- bTV Репортерите: Жълтите павета – неразказани истории
За автора:
Виктор Топалов е роден и израснал в гр. София. От 2016 г. насам се занимава активно със съхраняването и популяризирането на културно-историческото наследство на столицата. Той е съавтор и съставител на научнопопулярната книга „Бохемска София: Истории от жълтите павета“, съдържаща 35 разказа за културния живот в града в периода между Освобождението и края на Втората световна война.
Сред реализираните проекти с негово участие са два документални филма по пръчка на столичния район „Оборище“, първата виртуална обиколка с жестов превод в реално време „Нямото кино в София, аудио обиколката „Кварталът на писателите“, поредиците „Софийските улици“ и „Тъмната София“ в културното списание PROGRAMATA, поредицата „Софийските квартали“ по студентското радио „Алма Матер“ и др.
