Бохемски истории: Съдебният дворец в столицата

„Масивната сграда, гледана отвън, колкото и красива да изглежда, не дава никаква представа за вътрешното модерно устройство. Но когато човек влезе в Съдебната палата, струва му се, че е попаднал в някакъв царствен дом…“

Из в-к „Вестник на вестниците“, 1940 г.

При разглеждането на държавния бюджет за 1881 г. са предвидени средства за строителство на съдебна палата в София. Още през 1885 г.  на югозападния ъгъл на Градската градина се полагат основите на съдебна сграда. По неясни причини, строежът е прекратен, изкопът е запълнен с пръст, а върху него е издигнат дъсченият театър на японеца Камчик.

В следващите години се обсъждат други локации за съдебна палата, сред които градината пред Военния клуб и терена на бившия затвор пред храма „Св. Седмочисленици“.

В средата на 80-те години на XIX-ти век на северозападния ъгъл на днешните ул. „Алабин“ и бул. „Витоша“ се намира двуетажното училище, кръстено на големия благодетел Иван Денкоглу. В него учи и художникът Александър Божинов. Ето какво разказва той в спомените си:

„В обширния двор на училището шумяха, скачаха и се боричкаха голяма група дечурлига. Те тичаха из двора и се завираха в една дупка от някакви градено подземие, някакъв тунел, който беше задръстен с камъни и разна смет. Предполагам, че това е същото подземие, което се откри при копаенето при реставрирането на черквата „Св. Георги“, която е претърпяла много изменения и служби.

През ноември 1885 г. започна Сръбско-българската война за удоволствие на крал Милан сръбски. Затвориха всички училища в София, а помещенията им бяха приспособени за нуждите на войната – складове на военни материали, болници, войнишки помещения и други.“

Този софийски площад попада в спомените на много мемоаристи, които описват в детайли неговия колорит. Поетът Кирил Христов споделя, че при идването си в българската столица през 1889 г. тротоарът е обсипан с „множество дъсчени дюкянчета, гостилнички, кебапчийници, бозаджийници, бакалнички“.

Авторът на „София преди 50 години“ Георги Каназирски-Верин допълва, че:

„…там беше сладкарницата „Айфелова кула“ на Атанас Кечеджи, който правеше най-хубавата баклава, потънала в обилен сироп, струваща 20 стотинки парчето. Той фабрикуваше и бонбони и локуми по рецептата на хаджи Бекир от Стамбул… На самия ъгъл няколко баракички приютяваха един тенекеджия, един бозаджия и един гостилничар. Какви сладки гостби готвеше той и продаваше по 25 стотинки порцията, а неговото кисело мляко-каймак се ядеше с удоволствие!“

Заради своето разположение в сърцето на града, площадът е начална спирка на тогавашния градски транспорт. Каназирски-Верин допълва:

„На същия този ъгъл спираше първият столичен трамвай на Димитър Шишков. Голям раздрънкан омнибус, каран от два дръгливи коня, свързваше столицата с Бали Ефенди (сега Княжево). Застанал на тротоара бае Димче, слуга на Шишков, който изпълняваше службата на кондуктор и на ватман, високогласно канеше пътниците:

— Хайде, трамвайо че тръгне! Кой че иде на Бали Ефенди, да се качува! Хайде за Бали Ефенди! Хайде за Юкара баня! (Горна баня).“

В началото на 20-ти век е проведен международен конкурс за изграждане на съдебна палата в центъра на столицата. В него взема участие и прочутия арх. Никола Лазаров. Журито отбелязва, че в неговото предложение е добавено помещение, което „попълва една празнина в програмата“. Въпреки това, проектът на арх. Лазаров печели само откупка, поради отклонение от конкурсната програма.

По това време за място на съдебната палата е предвиден теренът на днешната Българска народна банка. Но в последствие става ясно, че парцелът не е достатъчен за нуждите на съдебната сграда.

През следващата 1907 г. се провежда втори международен конкурс за съдебна палата, но този път на терена срещу Военния клуб. Арх. Лазаров участва, но отново не печели. Сключен е договор с архитектите Жан Жарет и Йожен Берто. Поради недоволство от страна на общината, проектът не е осъществен.

В края на 1911 г. министърът на правосъдието Петър Абрашев внася законопроект за изграждането на съдебна палата на мястото на затвора пред храма „Св. Седмочисленици“. Скоро след това църковното настоятелство излиза с писмен протест, в който заявява, че този терен е предвиден за площад или градина. През февруари 1912 г.

Столичното общинско управление уведомява заинтересованите страни, че с решение на съдебно-административната комисия при Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията теренът е предназначен за парк към църквата.

Едва през 1912 г. е избрано днешното място на палатата, а именно теренът на училищното настоятелство „Ив. Н. Денкоглу“. По това време училището се помещава между улиците „Христо Белчев“, „Петър Парчевич“, „Ангел Кънчев“ и „Уилям Гладстон“. Отново е проведен международен конкурс, а първата награда е присъдена през 1914 г. на проекта с мотото „Ex professo” на арх. Никола Лазаров.

След края на Първата световна война, през март 1919 г. архитектът изпраща обширно изложение до министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството, в което разглежда въпроса за проектирането на съдебната палата. В него Лазаров пише:

„Този мой успех през 1914 г. се прие от нашата и чуждестранната преса като голяма културна победа на българската архитектура!“

Окончателното решение за възлагане изработването на проектите за строежа се бави дълго. В началото на 20-те години става ясно, че арх. Никола Лазаров е неправомерно заменен. Той се обръща към редица архитектурни и инженерни организации в страната с надеждата да бъде подкрепен. Въпреки опитите, неговите искания не дават резултат и със задачата по проектирането и построяването на съдебната палата е натоварен арх. Пенчо Койчев. Ето какво казва самият той:

„В началото на 1922 до 15.03.1924 г се установих на частна практика  в София и на последната дата с царски указ съм назначен за началник на архитектурното отделение при Министерството на благоустройството – министър Стоенчев и после- министър Славейко Василев. Тази длъжност заемах до 01.06.1928г, когато ми се поверява, от Министерството на правосъдието, да изработя плановете и ръководя строежа на Съдебната палата в София, предприятие от 8 500 м2 на стойност 200 000 000 лева.“

Архитект Пенчо Койчев се труди по сградата на Съдебната палата до 1933 г. Неговата работа е изпълнена с трудности, заради състоянието на държавата към момента. Както казва арх. Койчев в спомените си:

„Политическото и стопанско положение на страната в това време беше много критическо, работите по този строеж се извършваха винаги под страх всеки момент да бъдат спрени. Партизанщината се ширеше в най-широки размери, особено 1932-1933 г. Министър Качаков искаше от мене да охранва свои партизани като ги държеше на постройката без да има нужда от тях, а аз да заверявам надниците им. Беше назначил най-долни хора като надзиратели , на които аз трябваше да поверявам важни задачи на контрола, за да не крадат предприемачите материали и работите да се извършват съгласно техническите правила. Особено настоявах да се уволнят надзиратели, които стояха без работа, даже не идваха на работа, а трябваше да им заверя надниците. С това се създадоха едни невъзможни отношения между мене и Качаков…В строителната комисия по строежа на Съдебната палата участваха чиновници, някои от които само да си запазят мястото угодничеха безогледно на всеки министър. Българска действителност.“

На 13 септември 1933 г., след влошаване на отношенията му с министъра на правосъдието Йордан Качаков, арх. Пенчо Койчев получава заповед, с която „предвид свършването на строителния сезон“ е уволнен. Неговото място заема арх. Георги Папазов, помощник на Койчев и зет на министъра на просветата Атанас Бояджиев.

Строежът на Съдебната палата, който започва през 1930 г. продължава десет години.

По повод завършването на сградата, на страниците на „Вестник на вестниците“ е поместена статията „Новия съдебен дворец в столицата“, в която са описани особеностите на впечатляващия градеж. Можете да прочетете цялата статия тук:

За Съдебната палата

Съдебната палата служи за убежище на стотици софиянци по време на бомбардировките над столицата. В месеците след преврата от 9 септември, в Съдебната палата се провежда процесът на Първи върховен състав на Народния съд срещу регентите, министрите и царските съветници. В спомените си за трагичните събития от 1 февруари 1945 г. Царица Иоанна пише:

„Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска“. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ“, но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.“ И запя националния химн „Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежкоболни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове.“

През 1984 г. в предната част на Съдебната палата, в продължение на 15 години, е разположен Националният исторически музей. По този повод, през 1985 г. на входа са поставени двете лъвски фигури, изработени от скулптора Величко Минеков.

Знаете ли, че скулпторът Кирил Шиваров успява да завърши само две от осемте човешки фигури, които по план красят входовете откъм улиците „Алабин“ и „Позитано? Причината е, че майсторът получава инсулт и умира на 27 март 1938 г.

Снимки:

Архив на Любомир Юруков

Фонда на Монархическия институт (Царският архив) в Централния държавен архив

Личен архив

Източници:

„София преди 50 години“ – Георги Каназирски-Верин

„Затрупана София“ – Кирил Христов

„Градоустройство, бит, растителност и градини в София“ – Дико Диков

„Големите архитектурни конкурси в България в края на XIX и началото на XX век“ – д-р арх. Любинка Стоилова

„Никола Лазаров. Личност, творчество, обществени прояви“ – арх. Иван Н. Аврамов

Сайт, посветен на живота и делото на арх. Пенчо Койчев – https://koichev.wordpress.com/

---

За автора: 

Виктор Топалов е роден и израснал в гр. София. От 2016 г. насам се занимава активно със съхраняването и популяризирането на културно-историческото наследство на столицата. Той е съавтор и съставител на научнопопулярната книга „Бохемска София: Истории от жълтите павета“, съдържаща 35 разказа за културния живот в града в периода между Освобождението и края на Втората световна война.

Сред реализираните проекти с негово участие са два документални филма по поръчка на столичния район „Оборище“, първата виртуална обиколка с жестов превод в реално време „Нямото кино в София, аудио обиколката „Кварталът на писателите“, поредиците „Софийските улици“ и „Тъмната София“ в културното списание PROGRAMATA, поредицата „Софийските квартали“ по студентското радио „Алма Матер“ и др.