Автор: Константин Фичев, Built.bg
Българското Възраждане е епохата, в която след дълги векове на липса на етническа и национална принадлежност, тя започва отново да избуява в съзнанието на етническите българи, тогава в състава на Османската империя. Разбира се нашето Възраждане преживява своя върхов момент през 19 век.
Това естествено развитие, съвпада с изграждането на националните държави в Европа, но далеч не е двигател на тези тектонични пластове в икономиката и развитието на културата по това време. Сякаш индивидуалните постижения на всеки един в различните сфери се подкрепят взаимно, за да може енергията от всяко едно, да се влее в емоционалното общо пробуждане на националната ни съвест.
В първите години на 19 век вече масово по нашите земи започва да се усеща желание хората да бъдат наричани българи. До тогава едва ли не само Паисий и още няколко от великите ни възрожденци са изразили това. Изграждането на новата Трета българска държава лежи върху устоите именно на всеки един успех в работата на българите от онази епоха. Самоопределя се с тях, за да се отличи от другите и да предаде собствен културен облик на новото българско държавно формирование.
Един от основните елементи за пораждането на тези желания е силният подем на строителството в европейската част на империята, населена с българи. Вече идва време, в което българите от няколко поколения могат да минат покрай красив градеж на черква, манастир или обществена сграда и да кажат на децата си, че ето това красиво здание е строено от българи за българи през еди коя си година от този и този майстор.
Затова намерих за нужно да направя опит да разкажа за един от тези велики български строители, с чиято работа от времето на нашето Възраждане се отъждествяват българските културни и материални достижения. Това е майстор Алекси Рилец.
За почти всички представители на българското Възраждане младежките им години и месторождение са неясни, поради липсата на документи за това в тези времена по нашите земи. Такъв е случаят и с майстор Алекси. През 1910 година архитект Пенчо Койчев посещава Рилския манастир.
Там разговаря с осемдесетгодишния тогава отец Герман. От този разговор става ясно, че в село Рила има потомци на майстора с името Даскалови. Тяхната фамилия произлиза от сина на Майстор Алекси, който е бил даскал в село Рила и от неговото занятие възникнала фамилия Даскалови.
Самите сведения на потомците не са еднозначни, но от тях през 1955 година става ясно, че техният праотец е роден около 1775 година или в Мелник, или в село Лазарополе – дебърско, намиращо се в днешна Северна Македония. Все пак според мен тезата, че майсторът е от дебърско е по-вероятна, понеже се знае, че той е бил и изкусен дърворезбар.
Именно от Дебър и околията му произлизат най-прочутите и добри резбари в европейската част на Османската империя. Като доказателство за майсторството му и в този занаят, в старата черква на село Рила се намира и владишкият трон, за който се знае, че е резбован и подарен на черквата от Майстор Алекси. Има обосновани предположения, че майсторът е изградил и тази черква в Рила.
Майстор Алекси Рилец, както е по-известен днес, но навремето се е подписвал като „Архитектон Алекси”, се присъединява към пантеона на българските възрожденци, най-вече с мащабната си работа по възстановяване, поддръжка и разширяване на най-тачения от българите през вековете Рилски манастир. В края на 18 век нападенията от кърджалии и други разбойници зачестили из почти всички земи, заселени с българи.
Тези смутни години не подминали и Рилския манастир. Имало нужда от заздравяване на крилата на манастира като се изградят от камък и тухли. По този начин монашеското братство се надявало успешно да опази скъпоценните исторически реликви, дарявани на манастира от страна на различни владетели и събирани през вековете дарове от богомолци. Изборът на майстор Алекси за изпълнител на това манастирско поръчение не бил случаен. Има косвени сведения, че е изграждал части от манастирски комплекси и в Атон.
Името на Архитектон Алекси не присъства никъде в надписите, вградени до тогава из манастири и черкви. В Рилския манастир има три вградени надписа от различни периоди и в различни крила от него, които са най-сигурните сведения за дългосрочната работа на първомайстора там.
Издълбани на мраморни плочи, те започват с обръщение към Бога, продължават с възхвала към Св. Иван Рилски, споменават се игумена и епитропите и завършват с името на „архитектон Алекси”, с годината на завършване на градежа. От тези надписи става ясно, че майстор Алекси е участвал в изграждането, а след пожара през 1833 година и във възстановяването на три от манастирските крила.
Първо издигнал източното крило, в което се намира и мелницата на 01.05.1816 година. От втория надпис, който се намира над Самоковската порта пак на източното крило разбираме, че е приключил тази част през 1817 година.
От третия надпис, който се намира над Дупнишката порта, става ясно, че северното и западното крило са завършени през 1819 година.
В северното крило майсторът изгражда първо помещенията, които да поемат продоволствените и домакинските нужди на манастира. Започва от мелницата, помещенията за хлебарите и фурната. Пак там гради и магерницата, която е между най-впечатляващите архитектурни решения на майстор Алекси в манастирския комплекс, на която по-късно ще обърна специално внимание.
В същото крило точно до мелницата е предвидено и специално и твърде любопитно помещение, което Неофит Рилски по-късно описва, че „служи за затвор на мали безчинства и кратко затворение”.
Срещу Самоковската порта първомайсторът прави нова порта, която е известна под името „Дупнишката порта”. Тя се намира в началото на западното манастирско крило. От приземния етаж нагоре той издига три етажа. В тях се намират предимно монашески килии, но има и няколко по – просторни помещения, където да се помещава архив и игуменарницата.
След пожара от 1833 година килиите в северното крило били преустроени в по-големи помещения за гости. Таваните на тези помещения били украсени с дърворезби, които били дарение от най-богатите по онова време български селища. Затова всяко едно от тези помещения носело името на града, чиито жители даряват резбованите тавани, например „Копривщенска стая”, „Чипровската стая” и други.
В западното и отчасти в източното крило, монашеските килии били възстановени на старите си места. В тези две крила са изградени и четири параклиса, които да служат за молитвени домове, когато не може да се използва големият манастирски храм „Света Богородица”.
Основен акцент в работата на първомайстор Алекси представлява оформянето на дворните фасади на манастирските крила, които изгражда и възстановява. В тях той използва т. нар. „колонадни галерии”, които придават на манастира, така характерния му облик. По този начин се постига масивен, монументален градеж, а в същото време се избягва затварянето в коридори. По този начин много плавно става преливането на живота от крилата към двора и обратно.
Най-старият вграден надпис в Рилския манастир е от 1335 година. Намира се в зида на Хрельовата кула, но името на майстора не е отбелязано. Винаги така се е правило в средновековието, понеже в онази епоха всяко усилие, мисъл и дело са впрегнати във възхвала на Бога.
По този начин се отбелязва, че човешката личност остава винаги на заден план. За разлика от него каменният надпис над входната врата на мелницата съдържа името на архитектон Алекси. От каменния надпис над Самоковската порта разбираме, че част от строежа на източното крило е завършен през 1817 година. От надписа на Дупнишката порта разбираме, че майстор Алекси е завършил северното и западното крило през 1819 година.
Това означава, че цялото време, за което тези градежи са осъществени е три години и четири месеца. Южното крило е построено през 1847 година от „Миленко устабаши”, което също става ясно от надпис, вграден в това крило.
При различните, по-малки пристройки в манастира има още няколко възрожденски надписа, които съдържат имена на майстори. Трите надписа на северното, източното и западното крило , в които е отбелязано, че майстор Алекси е основен строител са запазени след този голям пожар от 1833 година. От този факт следва да се отбележи, че майсторът е участвал във възстановяването им, след като по-рано ги е издигнал.
Тук идва въпросът защо братството не е възложило на майстор Алекси и изграждането на голямата манастирска черква. Имаме косвени предположения, които отговарят на този въпрос. От сведения на монаси, от обителта, се разбира, че игуменът Йосиф, който най-дълго управлявал манастира, по време на работата на майстора, искал да установи ред в обителта, понеже по това време сред братята царяла духовна нищета и морален упадък.
С това си намерение игуменът разгневил монасите и те чрез донос до Цариградската патриаршия успели да му издействат заточение. Малко след това през 1833 година избухнал и големият пожар. Най-вероятно това е причината, поради която майстор Алекси не е избран за майстор на голямата черква, именно понеже дотогава е бил под покровителството на игумена Йосиф.
Когато по-късно Йосиф се завърнал и отново оглавил манастира, строежът на черквата бил започнал. Така Алекси бил нает да възстанови, градените от него самия манастирски крила. С началото на новото си назначение ,на старото място, майстор Алекси постигнал, може би най-големия успех в цялото си битие на първомайстор. Това според мен е изграждането и замисълът на манастирската магерница, която сама по себе си е самостоятелно архитектурно решение в манастирския ансамбъл.
Думата „магерница” идва от гръцки и означава „готварница”. Вградена в северното крило, градежът й представлява конусовидна структура. Тя минава през всичките четири етажа и завършва над покрива с „латерна”, затворена с лек купол.
Понеже цялата структура на магерницата е вградена и минава през всичките етажи на крилото, от нея се виждат само голямата врата на приземния етаж и латерната с купола над покрива. Така погледната отвън, тя с нещо не подсказва колко интересен замисъл от архитектурно значение представлява сама по себе си. За да може човек да се запознае с гениалността на майстор Алекси, човек трябва да надникне във вътрешността й.
През втората половина на 50-те години на 20 век магерницата е заснета и отвън и отвътре. Освен тези две гледни точки, е намерен начин тя да бъде снимана и през един от запазените стари прозорци между външната стена и самата конструкция. От тези изследвания става ясно, че магерницата е построена след пожара. Направен е и чертеж на напречен разрез на крилото, където се намира тя, както и неин макет от плексиглас в мащаб 1:25.
Майстор Алекси решава магерницата, като кухнята и коминът са слети в едно конусовидно пространство. Това тяло няма допир с етажите. По този начин се образува силна тяга и димът и изпаренията излизат по естествен път нагоре. Понеже освен практическо и функционално предназначение, майстор Алекси придава на тази си работа и художествена стойност.
Той не изгражда конусовидния градеж с плътна зидария, а използва аркова конструкция. Така се постига и пластичен архитектурен образ, освен, че по този начин се заздравява конструкцията. Тухлените арки са на редове едни върху други, като самите арки се разминават в различните редове. Освен това във височина стават все по-малки, докато стигнат до отворите на купола и латерната, през които слънчевите лъчи прорязват мрака.
Целият този пластичен образ силно наподобява шишарка на иглолистно дърво. Арките, които във височина намаляват размера си силно наподобяват люспите на шишарка.
Този разказ далеч не описва мащаба и огромното значение, които Рилският манастир носи в българската култура, история и духовност. Не описва изцяло и битието и творческия път на майстор Алекси. Няма и как да стане това, при положение, че сведенията за тези представители на българското Възраждане като него, са толкова оскъдни. Все пак няма по-въздействащо нещо от това човек лично да отиде на местата, където са работили тези българи и види творенията им.
По този начин думите ще се превърнат само в леко и недостатъчно допълнение към чувствата, които човек би изпитал, когато го направи.
Надявам се поне да съм помогнал на някого да вземе чудесното решение да посети Рилския манастир е да вдиша от онзи въздух в пряко и преносно значение на израза. По този начин бихте видели, че е имало и най-вероятно съществуват стойностни българи и днес.
Kонстантин Фичев е пряк потомък на Колю Фичето. Историк, който пише по теми, свързани с археологията, архитектурата и паметта на знаменития си род.
Коментар, Създателите
Рилският водопровод или защо София пие най-хубавата вода
Автор: Built.bg За разлика от много световни столици и градове, където водата става за битови нужди, но не и за пиене, София е популярна с хубавата си вода. Причината
09.11.2024