Автор: Виктор Топалов
Д-р арх. Любинка Стоилова е доказан експерт в областта на опазването на недвижимото културно наследство. Тя е автор и съавтор на множество публикации, сред които „Градоустройството на София, пулсът на града във времето“ (2016), „100 години централна минерална баня в София. Хроника на едно забележително съзидание“ (2014) и „Присъствия/отъствия. Художнички и архитектки в модерното изкуство на България“ (2006). През своята дългогодишна кариера арх. Стоилова написва десетки статии, част от които са достъпни в сайта www.sofiazanas.blogspot.com и в научния портал www.academia.edu.
- Кой е Вашият квартал и запазил ли е своя дух през годините?
Живяла съм в различни части на София в различни етапи от житейския ми път. Като дете – в идеалния център на София, помня потайностите на вътрешнокварталните дворове около бул. „Дондуков“, заобиколени от междувоенни кооперации и стари къщи. През 60-те и 70-те години опознах новия комплекс „Изток“, квартала на Дъновистите. За по 10-тина години живях в периферни „панелни“ комплекси и накрая се установих в квартал „Иван Вазов – Буката“, близо до НДК. Винаги съм работила далеч от дома и ми се налагаше ежедневно да прекосявам диаметрално целия град.
В Дъновисткия квартал, непосредствено до гората (Кн.Борисовата градина) имаше огромно игрище без ограда, а в края му – циментова чешма, на която бе изобразено изгряващо слънце, с надпис „храни се добре, работи добре, почивай добре“. По-късно целият терен бе усвоен от легацията на СССР (дн. Руска федераци), която издигна високи огради. Насреща остана само гроба на Петър Дънов с пищна цветна градина, обявен за културна ценност от национално значение, за която се грижат прилежно отломки от негови последователи.
Заниманията с история на архитектурата ми откриха прелестта на „лова“ на интересни сгради в относително съхранени квартали със задрямал предвоенен дух. Със съпруга ми го правехме почти всяка събота или неделя, въоръжени с фотоапарати. Така проследихме плавното изтляване на стара София от 80-те години насетне. На много места посткомунистическите архитектурни претенции задушиха магията на предишното време.
Напоследък се разхождам из Княз Борисовата градина – тя сякаш е по-слабо променена, въпреки отхапаните за нови строежи части от нейната периферия, въпреки немарата в лесопарковата част и въпреки откраднатата къпалня „Кн. Мария Луиза“. Връщам се с бавни крачки по уютните улички на журналистическия квартал („Борова гора“, „Елин Пелин“, „Миджур“ и много други), а есенно време и с огромни букети от шарени клонки.
Всяко от тези места се е изгубило доста от предишния чар. Подобрена е организацията на обществения транспорт, и най-вече метро-комуникацията.
- Коя сграда „запали“ интереса Ви към архитектурата?
При честите разходки из Кн.Борисовата градина минавах покрай покритата тенис зала „София“ от арх. Стефка Георгиева (1968). Тя бе първата, която ме впечатли – различна от всичко, което познавах – с мощните си наклонени греди от видим стоманобетон, съчетани с градежи от естествен камък, с огромни прозоречни плоскости с квадратен растер на дървените дограми и единно интериорно пространство с предизвикателно рехави дървени скари на окачените тавани от които висяха огромни метални лампи, а отзад прозираха инсталациите.
Имаше нещо родно и същевременно тайнствено в привидно сгушената в горска прегръдка „бяла къща“ със скатни покриви и просторната й леко сумрачна вътрешност.
Всъщност, сградата не беше никак малка, но размерите ѝ не подтискаха. Усещах интуитивно, но едва години по-късно осъзнах професионално, че това е магията на майсторски съчетаните различни мащаби и материали. И не случайно, в първия си нескопосан студентски проект за фамилна жилищна сграда се опитах да имитирам мощните носещи скатни стоманобетонови греди на зала „София“.
Като студентка от столичните чуждестранни книжарници си бях накупила всякакви специализирани издания за архитекти и архитектура. Освен историческите забележителности в страната и в бившия соц-лагер, бях се докоснала наяве до съвременната архитектура на Естония и Финландия, и бях особено развълнувана от света на Алвар Аалто.
- Бихте ли ни разказали за успехите в работата си като главен експерт в Музея за история на София?
В Общинско предприятие „Стара София“ със Софийски исторически музей постъпих след поредица по-мащабни академични историографски изследвания и сътрудничество с чуждестранни специалисти и институции. Още при докторската си специализация върху градоустройството и архитектурата на XIX-XX век бях оформила възгледа си за развитието в България в глобален контекст.
Добавената стойност бе в работата ми с музейни и държавни архиви, със сътрудници от музеи и библиотеки, а най-вече с експерти по опазване на недвижимото културно наследство. Опазването често се мисли само в исторически измерения, но то има специфики, които изискват време за усвояване на терминология и за адаптация към подходите.
По онова време експертите по опазване рядко имаха специфична академичния подготовка по историография и архивистика, а експертите по теория и история не познаваха тънкостите на рутинната работа с културното наследство.
Позволявам си да твърдя, че в синергията на двата аспекта допринесох за подобряване работата в отдела за опазване на недвижимото културно наследство на столицата от XIX-ХХ век – за допълнително подреждане и описване на архива, за обогатяване и актуализация на информацията, при подготовката на проекти за реновиране и адаптиране на недвижими културни ценности, и за популяризирането им чрез организиране на конференции, семинари, изложби, работилници, културни маршрути, юбилейни годишнини и публикации към тях.

Като приносно отчитам участието си в подробните предварителни проучвания за подготовка на юбилейни изложби за 100-годишнината на банята в Банкя (2011), 100-годишнината на Централните минерални бани в София (2013), и обзорът на вековното градоустройственото развитие на града (2015), конференцията за проблемите и перспективите на културното наследство на София (2010). Последните три завършиха с отпечатване на сборници, на които съм ко-съставител и отговорен редактор.
- Как се променя архитектурният и градоустройственият облик на столицата след Освобождението?
Трудно се избягват утвърдените клишета. В най-общи линии, в първото десетилетие предишното западнало селище сравнително бързо се разраства и модернизира, благодарение на градската управа и чуждестранни технически кадри, каквито в страната липсват.
Регулират се радиално-кръговата структура и правоъгълната улично-квартална мрежа, основните булеварди и площади се застрояват със сгради по „европейски“ образец. Предосвобожденският конак се реконструира за нуждите на Княжески дворец с представителен площад „Александър I“, Градска градина, хотел „България“ (стар), Военно министерство и променада на югоизток в посока Истанбул.
Без категоричен генерален план се покриват нуждите от нови болница, девическа и мъжка гимназии, Държавната печатница, Народно събрание, резиденции на няколко чужди дипломатически мисии; с мемориали, се ознаменува Освобождението на страната.
- Как бихте описали периода на управлението на Княз Фердинанд I в архитектурно отношение?
С установяването на Княз Фердинанд за български монарх обществото и столичният град бележат стремителен културен просперитет. Князът и неговата свита налагат по-изискан културен модел и естетически вкус; привличат чужди специалисти за организиране на модерна държавна администрация и инфраструктура, за урбанизиране на териториите и особено на столицата.
Разраства се и обогатява интериорно Княжеският дворец, а по негов образец представители на столичните елити поръчват свои резиденции, раздвижват се разнообразни търговски и културни инициативи.
Включват се с придобитите в странство знания първите български архитекти и инженери. Подобряват се функциите на администрацията. Повишават се изискванията към начина на възлагане, проектиране и изграждане на обществените строежи.

Едноетажна София израства по височина и естетическо оформление, централните градски булеварди и площади се павират, осветяват, разгръщат се съвременна трамвайна мрежа, обществено обслужване с банки, хотели, магазини, хранителни и питейни заведения, сгради на културата.
Именно по времето на Фердинанд I. са осъществени най-значимите обществени строежи в столицата – Централна жп гара, Лъвов и Орлов мост, Книжовното дружество (БАН), Централна поща, Мавзолей на Александър I, Офицерско събрание, Княжески манеж и Военно училище; Народен театър, Българска народна банка, Синодална палата, Духовна семинария, Централна синагога, Духовна академия, Халите, Централни минерални бани, висше Рисувално училище, Храм-паметникът „Св. Ал. Невски“ и повечето големи енорийски столични черкви; благоустроени са Княжеската градина със Зоопарк, обширният парк на Княз Борисовата градина.
Довършени са паметникът на Васил Левски и Военното министерство, реконструирана е Софийската катедрала с площад „Св. Крал“.
С амбицията за европеизиране на столицата са проведени серия национални архитектурни конкурси – за начални и средни училища, за площада на бъдещия храм-паметник „Св. Александър Невски“, за Окръжна палата. В престижни международни конкурси, участват немалко чужди архитекти – за оформление на площада пред Народното събрание с паметника на Цар Освободител, за висше Рисувално училище и Софийски университет, за Царски дворец, Съдебна палата, за Народен музей и библиотека.
- Какви промени се забелязват в архитектурата на София след войните?
Балканските и Първата световна войни (1912-18) повлияват значително развитието на българската архитектура в следващите десетилетия. Продължителното творческо прекъсване изравнява професионалните изяви на няколко поколения български архитекти.
По-възрастните продължават чувствената стилистика на Сецесион – Ар нуво – Югендщил. Дипломиралите се след 1920 г. прилагат по-рационален подход, чиито икономически и функционални приоритети водят до опростяване на формата и изчистване на декорациите в духа на Ар деко с елементи на носталгия по родното и традиционни възрожденски форми.
Тези тенденции съ-съществуват до края на 1920-те години. Тъй като не изискват стриктно фиксирана изразност, те се преплитат в творчеството на отделни архитекти, а дори и в една и съща творба. Следващото десетилетие бележи плавен преход към крайна абстрактност в духа на т.нар. „нова предметност“ и повишен интерес към идеите на модернизма за хигиенични, икономични и колективни форми на обитаване, рационализиране и функционално обвързване на урбанизма и архитектурата в условията на значително следвоенно разрастване на столичния град по население, територия и социален състав.
Ожесточените професионални дискусии на професионалистите завършват с повсеместно утвърждаване на кооперативните многоетажни апартаментни сгради в централните градски части и разпростиране на фамилните къщи с двор „а ла градински селища“ в периферните градски територии отразени в новия генерален градоустройствен план на Адолф Мусман от 1936-38 г.

Рязко е нараснало и социалното строителство в столицата – серии от клиники към Александровска и Общинска болници, основни и средни общински училища, черкви, квартални градини и обществени къпални.
В тези процеси е изключително важна ролята на Столичната община – Кмета и Началника на тогавашната Архитектурно-градоустройствена дирекция, както и на новите попълнения от урбанисти, архитекти, инженери и строители, обединени в различни професионални организации като БИАД, ДБА, ИАК и др.
- Кога жените навлизат в архитектурния живот на България и кои са най-добрите примери за успешни дами архитекти?
Повечето европейски политехники допускат масово жени до техническо образование малко преди и по време на Първата световна война.
В Пловдив е разпространена легендата за италианката Емилия, потомка на венециански живописец, омъжена за пловдивчанина д-р Атанас Събев, проектирала „къщата с нимфите“ с изящно скулптирана фасадна декорация на ул. „Княз Фердинанд/Христо Г. Данов“ № 17 (1911-1919). Докато бъде документално потвърдено, ще продължавам да поддържам, че първи в България проектират Елена Маркова (1894-1970) от София и Мария-Луиза Досева (1894-1975) от Ески Джумая (Търговище).
Маркова учи във Висшето техническо училище Берлин от 1912 г. до началото на декември 1917 г., а Досева – във ВТУ Дармщат от 1914 г. и се дипломира в края на декември 1917 г. До 1940 г. броят на абсолвиралите архитектки е около 28. Някои остават в чужбина, а 21 получават лиценз и се реализират професионално в България. От тях 16 идват от Германия, 2 – от Австрия, 2 – от Франция и 1 – от Белгия. По време на Втората световна война се увеличава интересът на жените към обучение по архтектура.
Няколко се дипломират в Югославия, Чехословакия, Австрия и Германия, други завършват софийската Държавната политехника. При откриването на архитектурна специалност в София в академичната 1943/1944 г. постъпват 11 жени от общо 44 студенти, а 18 са между 45-мата дипломирали се в първия випуск (1949 г.).
Повечето по-известни архитектки са омъжени за колеги, с които работят съвместно (Мария-Луиза Досева-Георгиева, Виктория Ангелова-Винарова, Елена Варакаджиева-Скордева, Ричка Кръстанова-Тонева, Лиляна Патева-Босева, Райна Дамянова-Делибашева, Ганка Гинева-Петрушева). Други са наследствено свързани с професията като Надежда Лазарова Нанчева и Параскева Ганчева.
Трудно е да се посочат най-успешните, но изброените са известни още през 20-те и 30-те години, а след войната почти забравени. По-късно дипломиралите се, се утвърждават в социалистическа България, като Лиляна Пиндева, Стефка Георгиева-Мануилова, Мария Милева, Милена Йорданова и др.
- Кои са някои от най-разпространените фалшиви факти за стара София и трябва ли да бъдем безкомпромисни пред неверните градски легенди?
Не мога да изчерпя всички неточности, които циркулират в различни публикации. Разбира се, никой не е застрахован от грешки (самата аз също съм правила, някои съм коригирала при задълбочаване на проучванията си). Най-често в по-стари публикации са записвани погрешно имената на чуждестранните специалисти и с умножаването на публикациите грешките са мултиплицирани.
Първият градски архитект на София – Адолф Вацлав Колар се именува Антонин Колар (който, доколкото ми е известно, е бил аптекар в столицата).
При многогодишни съвместни изследвания с биографа Марчела Щерн от Австрийската академия на науките установихме, че авторът на първия интегриран план на София от 1881 г., известен в по-стари публикации като французина С. Амадие, е всъщност италианец и се казва Ликурго Амадей, а швейцарският архитект Херман Майер е всъщност Хайнрих/ Хенри/Анри Майер.
Името на архитект Киро Маричков много често се заменя с това на внука му – музиканта Кирил Маричков. При по-малко известните специалисти неточностите са доста повече. Промяната на имена не е безобидна, особено когато има съвпадения, и може да доведе до погрешни интерпретации.
Тривиално информацията се изкривява при цитиране на „Братя Прошек“. Без да омаловажавам цивилизаторските заслуги в България на известната фамилия, трябва да подчертая, че само Иржи (Георг) и Богдан са братя, при това Богдан не е инженер или архитект. Вацлав Прошек и Йозеф/Йосиф Прошек са техни братовчеди.
Много архитекти работят в колективи. Някои имат съвместни идейни и работни проекти, други предоставят работната фаза и строителния контрол на колеги, в трети случаи сгради на едни архитекти се дострояват или надстрояват в по-късни етапи от други. Още по-сложни са взаимоотношенията при градоустройственото проектиране, което в същността си е екипна работа на разнопрофилни специалисти. Не е коректно да се посочва само едно име като автор на колективно осъществени сгради, но се случва при ограничен обем на текстовете и редактиране на ръкописи.
В автобиографиите на архитектите рядко се споменават съавтори, срещат се и неточности в датирането. В популярни публикации и в wikipedia се мултиплицират доста фактололигични грешки, дори в специализирани публикации едни цитират дати на проектиране, други – на завършване на строежите. Обективната академична историография изисква уточняване на всички фази на проектиране и строеж, и свързаните с тях специалисти, което налага задълбочени издирвания и сравнения на изворовите данни.
Твърде малко са сведенията за изявените архитекти в други градове, с изключение на Пловдив, Русе, Варна и Бургас.
- Как се отнася обществото ни към недвижимото културно наследство и какво е необходимо, за да бъдат запазени архитектурните паметници?
През последните 30-тина години се обогати информацията за вековната еволюция на структурата и облика на града, който днес наричаме София – чрез мемоари, карти, фотоси; държавни, общински и лични архиви. Така се задълбочи публичният интерес към ценността на културното наследство и неговото опазване. Все по-често се протестира срещу посегателствата над градската памет, което и отрадно.
Но и все още превантивната институционална защита е слаба. Администрацията трудно се опълчва срещу мощния натиск на корпоративни инвестиционни интереси, а гражданите въздишат постфактум след поредния акт на заличаване на стари културни пластове.
Междувременно в глобален мащаб настъпиха значителни промени в теорията на опазване на културното наследство, разшириха се времевите и тематични граници на обектите чак до края на ХХ век, либерализираха се подходите на реконструкция и адаптация, информираността на гражданите и публичността на административните действия, възможностите за контрол на едните и другите.
Тези тенденции биха се задълбочили при една по-масирана дигитализация на институционалната информация, при повече прозрачност и публичност на процедурите, при по-системна финансова подкрепа от централната и местната власт.
Коментар, Създателите
Рилският водопровод или защо София пие най-хубавата вода
Автор: Built.bg За разлика от много световни столици и градове, където водата става за битови нужди, но не и за пиене, София е популярна с хубавата си вода. Причината
09.11.2024