Автор: Виктор Топалов
Арх. Тодор Войников е роден през 1945 г. в клиниката на д-р Тричков на ъгъла на булевардите “Васил Левски” и “Дондуков”. Завършва архитектура през 1975 г. През последните 40 години събира материали за историята на столицата, а през 2004 г. започва работа по първата по рода си книга за София, написана и нарисувана на ръка. Изданието “Драски по софийските работи” излиза през 2020 г., за което арх. Войников получава “Наградата на журито” на Столична община за ярки постижения в областта на културата. До края на 2022 г. на пазара се очаква да излезе и детайлна карта на София между двете световни войни, отново изпод ръката на талантливия архитект.
Кой е Вашият квартал?
Кварталът, в който аз съществувам, е този около Орлов мост, покрай улицата, наречена на цар Иван Асен II. Ненапразно, в книгата “Драски по софийските работи” за нея има специално отредени страници. Този квартал възниква сравнително по-късно, но успява да привлече един значителен контингент от интелектуалци и доста висши военни. Гордостта на квартала, разбира се, са общественикът Цветан Стоянов, художникът Илия Бешков и писателят Йордан Йовков. Познавах Драган Тенев, който също живееше в квартала. Неговата дъщеря, която, за съжаление, почина сравнително млада – Северина, ми беше съученичка. Но аз го познавах не толкова лично, колкото през книгите му, особено през мемоарите “Тристахилядна София и аз между двете войни”.
Загуби ли Вашият квартал облика си през годините?
Цялата история на София представлява поредица от загуби. Още повече, предишните 4 града вече ги няма – тракийския, римския, османския и, до голяма степен, царския. Центърът се състои от пет различни “Софии”, като всяка следваща София е подхождала с омраза към предишната, или, поне, с незачитане. Когато римляните идват, те разрушават тракийския “кастел” и строят военно укрепление с координатна система, ориентирана по четирите световни посоки, предназначено за бъдещото завладяване на Дакия. По-късно Османската империя носи със себе си друга координатна система, която е насочена към Мека и Виена и не съвпада с посоките на Рим. По сведения на пътешественика Евлия Челеби, само за 40 дни османците разрушават цялата крепостна стена, останала от римска Сердика, и провеждат нова главна улица, която гледа към Виена. Около нея започват да възникват джамии, ханове, медресета и други характерни за Османската империя сгради.
Каква е функцията на “мястото” в историята?
За огромно съжаление, ние не можем да установим местата на някои от най-значимите събития от римския, средновековния и османския период в София. Ние не знаем къде е живял и работил император Галерий в 311 г., когато е написал прочутия Едикт на толерантността. Не знам, а само предполагаме, къде живее император Константин Велики между 311 и 330 г., когато пребивава в Сердика. Има хипотеза, че дворецът му се е намирал в близост до църквата “Св. Николай Мирликийски”, тъй като под бившия КОРЕКОМ е открита богата, императорска мозайка от IV в. Третото важно събитие, което все още не можем да локализираме, е Сердикийският събор от 343 г., на който се срещат източните и западните епископи.
Същата история продължава и в Османския период. Къде е изгорен Св. Георги Нови Софийски? Знаем, че е някъде около църквата “Св. София”, но къде точно? Къде е убит с камъни Св. Николай Софийски? Тези събития се случват през XVI в., по времето и след края на управлението на фундаменталиста султан Селим I, който решава да въведе насила цялото българско население в исляма. Знаем единствено приблизителното място на бесилото на Апостола на свободата Васил Левски.
От Османския период няма нито една запазена жилищна сграда в София. На няколко места има съхранени основи или първи етаж. Едната такава къща е на ул. “Будапеща”, зад къщата на проф. Георгов, а другата е къщата на Христо Белчев на едноименната улица.
Колко важно е чувството за историчност у всеки един от нас?
Спомените, с които разполагаме, далеч не са много. Те не са свързани с “мястото”. Това е голям недостатък и показва липсата на чувство за историчност на нашето население, породено, вероятно, от дългогодишната липса на държавност. Навремето Вера Мутафчиева казваше “Не трябва да се гледа степента на важност на събитието. Всички хора, които и да са те, е хубаво да записват, да запазват.” В развитите държави, в Мюнхен, например, има т.нар. “исторически работилници”. Това са малки офиси, разположени в жилищните квартали, в които всеки може да занесе снимки, писма, спомени, стари вещи и др. ценни материали. Този манталитет е чужд за населението по нашите земи. Погрешно смятаме, че историята е нещо отминало, и не си даваме сметка, че тя е част от собствения ни живот.
Кои източници използвахте за написването на книгата?
Всичко започна с едно издание на книгата “Улици, хора, събития” на Димо Казасов от 1959 г. То излиза три години след развенчаването на култа към личността на Йосиф Сталин, което започва с доклад на Никита Хрушчов от 1956 г. В тази книга открих нещо обективно, нещо завладяващо. След нея се наредиха книгите на автори като Александра Монеджикова, Константин Иречек, Кирил Христов, Константин Константинов, Христо Бръзицов, Райна Костенцева, Петър Мирчев и др. Книгата на Георги Каназирски-Верин е уникална! В нея има нещо интимно, целият живот е там.
Срещнахте ли трудности при снабдяването си с визуален материал?
В София не е запазена дори една колона от римско или византийско време, която да стои права. Докато гръцките острови са пълни с непокътнати храмове. Амбицията ми беше, доколкото е възможно, чрез изобразителни средства да се получи представа за тази изчезнала София. След 1944-та година, когато все имаме възможност да съхраним живата памет на града, властта не го позволява. Една власт, която се отнася към културата на царска България по един жесток, варварски начин. Въпреки, че през 1933 г. Георги Димитров заявява по време на Лайпцигския процес, че българският народ не е див и варварски, през септември и октомври 1944 г., както и в началото на 45-та година, пред Съдебната палата стои една тълпа от озъбени хора, които с необикновена злоба, крещят “Смърт! Смърт! Смърт!”
Скоро започва едно разграбване и унищожаване на Двореца. Самият Георги Димитров, който твърди, че не сме варвари, се нанася в една от залите Двореца, в която лампериите и украсата са изкъртени, покрити са с шперплат, а останалото е замазано с блажна боя. Така новата власт изтрива спомените за някои от големите събития, случили се в София след Освобождението. Но, освен това, тя премахва физически и голяма част от родния интелектуален елит. Следва премахването на тези личности и от историята – техните имена са заличени от учебниците и книгите. Изданията, които не са изгорени, са събрани в раздел в Националната библиотека, отреден само за специално ползване с разрешение. Сред “арестуваните” имаше и основни книги като “Строители на съвременна България”. По този начин, част от историята от времето на Третото българско царство, бе изгубена по идеологически причини.
Най-богатите софийски къщи, обзаведени с ламперии, стенописи, интарзии и резби, като, например, къщата на ген. Симеон Добревски зад Съдебната плата, служат за дом на множество семейства, които нехаят за архитектурните качества на сградите. Много други къщи станаха детски домове, поликлиники и т.н. Това са примерни за класическо скъсване с културата.
Кога започнахте да събирате историческа информация?
Идеята се зароди някъде към 1980 г. Обяснявам си това с някаква неосъзната вътрешна страст. Имам цели папки с изрезки от пресата. В книгата са поместени множество вестникарски цитати от “Отечествен фронт”, “Работническо дело”, “Антени” и др. С години бях събрал голямо количество информация, разделена по теми, която, в последствие, ми помогна много. За жалост, много от папките се изгубиха с годините.
Какво не успяхте да намерите?
Не ми е попадала фотография от вътрешността на кафене “България”, нито от сладкарница “Цар Освободител”, т.нар. Писателското кафене. Много странно, че за тези две прочути заведения, няма интериорни фотографии. Особено като се има предвид, че в “България” се събира целият интелектуален и политически елит. Това важи за почти всички подобни обществени места.
Открих една мътна снимка на кръчмата “Дивите петли”, още една на “Алаказар”, а случайно в Националната библиотека попаднах на вестник с литография на кафене “Македония” отвътре. Това бе чудо невиждано! И, когато нямаше как да онагледя някой интериор, трябваше да импровизирам. Тогава реших да наблегна на образите на хората, които редовно посещават тези места и в книгата се появиха 800 лица. Благодарение на лицата, получих една известна автентичност.
Интересен е случаят с рисунката на гостилница “Средна гора”. От нея също няма запазен интериор. В спомените си Елин Пелин и много други пишат за прочутото бомбе, с което кръщават новоприетите в кръга около Българановците, пишат за карикатурите, които Александър Божинов лепи по стената, пишат за прословутият химн за отец Ной. Открих една детска книжка, чийто текст е изписан ръчно от Александър Божинов, взех автентичните букви и с тях изобразих химна на отец Ной върху стената на “Средна гора”.
Как се отнася българското общество със запазените архитектурни паметници?
Нихилизмът между 1944 и 1989 г. имаше идеологическа основа и пренебрегна напълно културата на Царството. Типичен е случаят със стария хотел “България”. Малко преди Балканската война София е един съвсем приличен малък европейски град. По онова време, голяма част от най-значителните личности, главно в областта на изкуството, са посещавали София. Такива са двамата големи пианисти в началото на XX век – Артур Рубинщайн и Клаудио Аррау, които отсядат именно в стария хотел “България”. Там отсядат и певецът Федор Шаляпин, диригентът Бруно Валтер, цигуларите Ян Kубелик и Ваша Пжихода, шахматистът Александър Алехин. Вместо да запазим хотела и всяка стая да носи името на някого от тези знаменити гости и вътре да сложим снимки и други материали, още около 1980 г. се обявява конкурс за неговото разрушаване и построяване на сграда на Националния съвет на Отечествения фронт. Слава Богу, не го събориха, но днес отново не изпълнява истинските си функции. Сградата на кафене “България” е друг подобен пример. Горната му част е разрушена при бомбардировките, но първият етаж стои. Никой, обаче, дори не се опитва да го възстанови.
Какъв беше отзвукът след излизането на Вашата книга?
Сред голяма част от архитектурната колегия интересът беше силен. Архитектурната камара реши да направи изложба в строителния институт и превърна някои от страниците в големи табла. По-късно изложбата се пренесе в музея в Брацигово. Поръчаха специално издание с тяхното лого за юбилеи. Съюзът на архитектите също прояви голям интерес и ме предложиха за награда. Получих и доста обаждания на доволни и благодарни читатели. Надявам се, че подобна книга представлява някаква “кукичка”, някаква “мая”, ще създаде интерес у читателя. Истинската култура предполага градът да разказва.
Какво е градът за Вас?
Неслучайно думата “цивилизация” произлиза от латинската дума за гражданин – “civis”. Градът е едно истинско представление, стига човек да може да осъзнае това. Ако една учителка минава покрай входа на Министерския съвет, тя може да каже:
Деца, знаете ли, че тук е била сладкарница “Роза”, в която Елин Пелин е написал “Андрешко”?
А когато мине пред ЦУМ откъм джамията, да каже:
“Деца, тук е било прочутото Арменско кафене, където, може би Яворов пише “Арменци”
Когато един човек върви по ул. “Иван Вазов” и зърне плочата на Петко Стайнов, веднага в ума му трябва да зазвучат “Тракийски танци”. Не е нужно учениците да стоят само в училищата. Те трябва да вървят и да се учат, защото градът е най-добрият учебник.
Синът на арх. Тодор Войников – Теодор, добавя, че съвсем скоро на пазара ще излезе и ръчно нарисуваната карта на стара София, изработена от архитекта. Тя представя сърцето на града от 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век. Очаква се тя да бъде издадена в размери 50 на 70 см. и ще служи като допълнение към книгата “Драски по софийските работи”. На по-късен етап се очаква и излизането на карта на Османска София, която ще даде добра представа за облика на града преди да бъде обявен за столица на свободна България.
Повече информация за книгата “Драски по софийските работи” може да бъде открита тук: https://www.sofiabook.eu/, както и в едноименната Facebook страница.
Коментар, Създателите
Рилският водопровод или защо София пие най-хубавата вода
Автор: Built.bg За разлика от много световни столици и градове, където водата става за битови нужди, но не и за пиене, София е популярна с хубавата си вода. Причината
09.11.2024