Автор: Константин Фичев, Built.bg
Винаги съм харесвал Европа. Европа със своите типични градове и архитектурни стилове, характерни за определената епоха. Различните влияния и техните проявления в отделните държави и типичния облик и атмосфера във всеки град. Това е едно истинско богатство! Богатство – материално, но и духовно.
Живеейки в Троян от малък, всеки път, когато пътувахме с дядо ми до София, за да видим старата семейна къща, аз започнах да разбирам, че София в определен момент е била един истински европейски град. С всички проявления на моментните архитектурни стилове, старите къщи с релефни монограми, с фамилиите на хората, които са ги построили за себе си и наследниците си.
Всичко това правеше много силно впечатление на детските ми очи, а заедно с това, разказите на дядо ми за почти всяка една по-интересна къща и хората, които са я обитавали по време на неговото детство, допълнително засилваха представите в детското ми съзнание. Представях си ги всички до един. И възрастният вече доайен на семейството, който е построил къщата, неговите вече семейни деца, които имат достойни професии, и техните малки деца, облечени във своите празнични дрешки, с безброй дантели, панделки и голф-панталони.
Всичко това представляваше един нов и различен свят за мен, понеже в Троян през годините повечето такива представители на архитектурата са били обезличени или направо заличени, като на тяхно място са издигнати нови квартали. Очаквах с много голямо нетърпение всяко едно пътуване до столичния град, понеже знаех, че с дядо ми ще тръгнем пеша по „Шипка”, „Велико Търново” или „ Оборище” и отново ще чуя разкази за чудните къщи и техните стопани.
По време на една такава разходка, вече бях около шестнадесетгодишен, минавайки покрай днешната сталинска сграда на министерски съвет, дядо ми спомена за съществуването до 1944 година на една сладкарница на име „Охрид”.
Когато се прибрахме вкъщи аз се сетих отново за това. И понеже по принцип обичам сладкарниците, го помолих да ми разкаже повече за нея. Тогава дядо отговори, че е решил така или иначе да го направи, докато пием чая си в кухнята. Разказът на дядо започна по приблизително следния начин:
„След всяко неуспешно въстание в Македония или война на Балканския полуостров, от тази земя към „старите предели”, както казваше дядо ми, започват да се точат дългите, тъжни колони на бежанците.
Тези преселници, винаги избират за място на новия си дом пределите на Царство България и това е нещо съвсем естествено, понеже по онова време, до 1944 година, повечето от тях определят себе си като етнически българи по произход. Едно от тези семейства на стотици хиляди изселници през годините се наричало Паскови.
Те бягали от старопрестолния български град Охрид, понеже след края на Първата Световна Война изключително много се засилила сърбизацията в Македония. Животът на всеки, който определял себе си като българин, станал непоносим за много хора, което ги накарало да потърсят новия си дом в столицата София. А София по това време предлагала все повече възможности за работа и личностно развитие”.
Градът отдавна приел своя европейски облик, а и тепърва развивал своя потенциал в това отношение. Как мъжът от семейство Паскови се е срещнал с дядо Коста, както дядо ми наричаше дядо си, не е стигнало до мен, но се знае, че господин Пасков бил сладкар. И то сладкар по европейската мода, а не, както до тогава е било в повечето случаи, да умее да прави само турските азиатски десерти – шербети, салеп и боза.
Пасков за начало отседнал при дядо Коста, понеже къщата позволява това, а и дядо Коста вече приел пословутия началник на противопожарната отбрана Захарчук, който е бежанец от Русия, докато установи свой дом в столицата. Със сигурност се знае, че с течение на времето дядо Коста харесал семейството от Македония и им предложил да направят сладкарница, където хем Паскови щели да имат препитание, хем щели да живеят на горния етаж на сградата.
Сградата на новата сладкарница се намирала на булевард “Дондуков” номер 7, а по-късно с нарастването на адресите и номер 9.
В днешно време би трябвало да се намира недалеч от сградата на Министерски съвет. Сладкарницата била кръстена „Охрид”.
Минало време и сладкарницата се изпълнила с клиентела. Години след този разказ, аз сам и с приятели попадахме периодично на реклами във вестниците за тази сладкарница и това винаги стопляше душата ми. Но нека продължа със следващия разказ на дядо ми, за сладкарница „Охрид”:
„Във времената преди 1944 година, именният ден бил честван по-тържествено от рождения ден. Аз вече бях ученик, когато на един мой имен ден майка ми дойде в училище с голяма дървена кутия за шоколадови бонбони. На кутията беше написано името на сладкарницата „Охридъ”. Майка ми говори с учителката, че носи бонбони за почерпка по случай именния ми ден, който е на Свети Равноапостоли Константин и Елена. След това тя отвори кутията и мина през чиновете на всеки мой съученик, но каква беше изненадата на всеки от тях, когато се навеждаше да си вземе бонбон…
Бонбоните в кутията бяха в отделни килийки, всяка разделена от останалите с дървена преградка. Във всяка килийка върху червена хартийка се намираше по един не малък шоколадов бръмбар, с разперени за полет криле.” Настъпи голяма суматоха, при която с децата дълго време си играхме с бонбоните преди да ги изядем”.
Дядо ми разказваше, че дълго след това неговите съученици са му напомняли за тези бонбони, във вид на бръмбари в полет.
От позицията на годините, след като за пръв път чух този разказ и от моите последващи изследвания, ми става ясно, че районът, в който се е намирала сладкарница „Охрид” е претърпял много сериозна промяна, граничеща с обезличаване.
Обликът на цялата тази най-представителна част на столицата на Царство България е в по-голямата си част заличен при построяването на символите на новата болшевишка власт. Цялостното преоформление на централната част на града е свързано с идеята да бъдат издигнати сгради от сталински тип, които завинаги да приобщят атмосферата и облика на столицата ни, с тези на Москва от онова време.
Дълги години тези действия бяха замаскирани под предлога, че това се е наложило, поради бомбардировките от края на войната, но тази лъжа се разкрива в последните години, понеже от свидетелствата чрез фотографии и други от епохата, става ясно, че разрушенията далеч не са били толкова сериозни, а за сгради с много по-сериозни разрушения е решено да бъдат запазени.
По този начин завинаги се изгубва прочутата колбасарница и месарница на господин Докузанов, която на европейско ниво е задоволявала изискванията на своите клиенти десетилетия наред. Тя се е намирала на площад “Св. Неделя” на мястото на магазините на Хотел Балкан или Шератон, както е по-известен. За нея и за господин Докузанов си заслужава да знаем повече. Пручтото из цялото Царство Свинско мешано и известният „Докузан Кокал” обуславят истинския професионализъм и активната, а не фалшива благотворителна дейност на този човек.
Къщата, в която е живял още стои на булевард “Мария Луиза”, а за него се знае, че е идвал пеша всяка сутрин в месарницата, въпреки, че е притежавал, може би, най – представителния автомобил за времето си.
По същото време, заради преустройство на града губим завинаги и несъществуващата вече и най – представителна за столицата улица „Търговска”, чиито луксозни магазини и бижутерии биха задоволили и най-претенциозните централно-европейски и западни клиенти.
С улица „Търговска” отново имам семейна история, понеже в семейството ми е запазен един от пръстените на прабаба ми, който е закупен от бижутерията на Братя Коцеви, която се е намирала на първия адрес от тази улица, точно срещу южния вход на Двореца.
Сигурен съм, че за повечето хора тези неща, които разказвам са неизвестни. Повечето от нас не се замислят къде стъпват, за съдбите на хората, в чиито къщи влизат и изобщо какви са били наистина стилните облик и атмосфера на столицата, на Царството по онова време.
Ще бъда щастлив, ако поне един, от четящите тези редове се поинтересува малко повече за баба си и дядо си, за улицата, на която живее, за съдбата на хората, живели в красивата къща на съседната улица. Така сякаш повече ще бъдем хора.
Kонстантин Фичев е пряк потомък на Колю Фичето. Историк, който пише по теми, свързани с археологията, архитектурата и паметта на знаменития си род.
Коментар, Създателите
Рилският водопровод или защо София пие най-хубавата вода
Автор: Built.bg За разлика от много световни столици и градове, където водата става за битови нужди, но не и за пиене, София е популярна с хубавата си вода. Причината
09.11.2024