Згориград 1966 г.: Забравеният спомен за един от най-фаталните инциденти у нас

Автор: Екип Built.bg

Снимки: Регионален исторически музей – Враца 

„Още ми е пред очите. Всеки ден си го спомням. Погледнах нагоре и видях как стената на хвостохранилището се спука и тръгна огромна вълна“. Споменът е на 82-годишният Никола Николов, който става пряк свидетел на трагедията от 1966 г., когато тонове вода, кал и шлака с отровни отпадъци от мина „Плакалница“, заливат село Згориград.

Официално при инцидента са загинали около 100 души, но според по-късно оценки и изчисленията жертвите са близо 500, а ранените близо 1000. Приливната вълна стига чак до Враца. Случката е скрита от обществеността като чак след демократичните промени се дава някаква гласност.

Как се случва всичко? Още в началото на 20 век в местността над с. Згориград са открити залежи на олово, цинк и мед. Отварят няколко малки мини, които след Втората световна война стават основен поминък за населението. Земеделският район бързо се превръща в индустриален.

Покрай рудниците се изграждат общежития, магазини, здравен пункт, дори училище за децата на миньорите. Селото се променя – построен е комбинат, в който работят жените на миньорите, а в общинската хазна влизат пари, с които се ремонтират улиците. Самите работници се замогват – строят се двуетажни и триетажни къщи. Гордост за местните е, че ходят ежегодно на почивка.

До 01 май 1966 г. – в 11.25 часа след няколко дневни непрекъснати проливни дъждове дигата на хвостохранилището на мина „Плакалница“ се скъсва и 450 хил. куб. метра кал и вода с отпадната шлака заливат района по поречието на р. Лева в Згориград и във Враца. Унищожени са над 100 къщи, обществени сгради и стотици декари градини.

Никола Николов тогава е на 25 години. На следващия ден трябвало да бъде сватбата на брат му.

„И сега ми е в главата запечатено. До живот ще си го нося. Към обяд стана. Реката беше много пълноводна от дъждовете. Жена ми беше навън и излязох да я посрещна. Тръгнах към билото и видях как се откъсва стената. Страшно беше“, разказва Никола пред Built.bg.

Успява да извика на жена си да се качи нагоре по склона, за да не я залее водата и тича с всичка сила към дома си, където са няколко човека от семейството му. Всички се спасяват, но къщата им е разрушена напълно. Загиват братовчедите му – общо 7 човека от фамилията им.

Мощта на потопа е огромна. Местните разказват за приливна вълна от близо 3 метра. Водата залива всичко по пътя си и стига чак до Враца – централният площад на града е покрит с 20 см тиня. И до днес като паметник на силата, с която се е движела стихията сполетяла селото, е огромният каменен блок до ресторант „Чайка“, който водата е мъкнала в продължение на 7 километра.

Възстановяването е дълго и продължително. Държавата отпуска по 1000 лв. на семейство. Сформират се строителни бригади за изграждане на жилища. На част от пострадалите са вдигнати нови къщи още същата година. Но повечето нямат този късмет.

„Знаете ли какво е да имаш всичко и след един миг да си гол и бос? Оценяваха имотите и какво дадоха накрая – по 10 стотинки на квадратен метър. За нищо не ни стигнаха, с години се възстановявахме. Теглихме заеми, помагаха ни приятели и познати от къде ли не, още не сме се съвзели“, казва дядо Никола.

Все пак се взимат мерки подобна трагедия да не се случи пак – укрепва се стената на р. Лева и се изгражда подпорна стена по цялото й протежение до Враца. Изпраща се цяло поделение от строителни войски Плевен, които са разквартировани за дълъг период в Згориград и Враца. След унищожаването на хвостохранилището започва изграждането на ново над Лютаджик. Мината продължава да работи до 1996 г.

През есента на 1966 г. започва следствено дело за изясняване на причините за трагедията. То приключва през 1967 г. с четири осъдителни присъди. Задържането на четиримата осъдени става през януари 1968 г., а година по-късно те са помилвани с указ на Президиума на НС. Това е косвено доказателство за хората от селото, че пред съда не са изправени най-отговорните за бедствието лица.

Скандалното в случая е, че инцидентът е можело да бъде предотвратен. Само 10 месеца преди катастрофата проф. Павел Евдокимов от Института по хидротехника в Ленинград, е поканен заедно със свои колеги да извърши проверка на 7 хвостохранилища към обогатителни фабрики в България, в това число и към фаталния рудник.

В писменото си заключение той пише, че неговото положение може да се характеризира като стихийно бедствие. По преградната стена има пукнатини, доказващи свличане, обемът на хвостохранилището е малък, пропускателната способност на водоотвеждащата система не е повече от няколко кубични метра в секунда при необходимост от поне 57 куб. метра в секунда.

Всичко това, особено при дъждове и прииждане на поройни води, може да доведе до неизбежна катастрофа, пише професорът. И заключава, че е необходимо да се вземат много бързи мерки за отвеждане на поройните води чрез изграждането на водоотливни устройства, разработката на които е необходимо да се възложи веднага на компетентните специалисти.

Дори предсказва – пролетните дъждове могат да доведат до скъсване на стената през май догодина, т.е. 1966 г. Преписките на становището му обаче остават прибрани в администрацията.

През 1985 г. в италианския град Тезеро се случва подобна трагедия. В края на 90-те там научават историята на Згориград и двете селища се побратимяват. Така на 1 май 2006 г. при отбелязването на 40-годишнината от катастрофата е открита екопътека „Тезеро“ над с. Згориград.

Изградена е с български и италиански средства. Пътеката минава по панорамен маршрут, който разкрива гледка към разрушеното хвостохранилище. Сложени са табели на българи, италиански и английски, които разказват за случилото се в двете селища.

А за малкото останали живи свидетели споменът не е избледнял. 82-годишният Никола Николов се връща към трагедията всеки път, когато времето се развали. „Скриха всичко от хората. Не се писа по вестниците, никъде не се говореше. Години по-късно се направи филм. Мразя комунистите. Знам, че са твърде силни думи това, но говоря така без страх – от нищо не се страхувам вече след това, което преживях тогава“.

Всяка година в деня на трагедията се отслужва литургия в памет на загиналите. Написана е и симфонията „Сълзите на Враца“ в памет на врачанското бедствие.

През 2008 г. италианската телевизия Рай заснема документалния филм „Става на Балканите“, който описва трагедията в Згориград и прави аналогия с катастрофата в долината Става. А през 2009 г. отново на годишнината в селото е открит паметник в двора на църквата, посветен на жертвите от наводнението.

Please leave this field empty

BUILT.BG DAILY

Започнете деня си с историите, които нашите редактори ще изберат за Вас.

Ние уважаваме Вашите лични данни и няма да ги споделим с никого. Може да се отпишете по всяко време.

ВСИЧКО ВАЖНО ЗА СТРОИТЕЛСТВОТО, СЪЗДАТЕЛИТЕ И ДОБРИТЕ ИДЕИ