„Постоянството постига идеята! Помнете винаги този девиз, господа, и не се спирайте пред нищо. Нека бъде той пътеводната ни звезда и знайте, че бъдещето поколение ще ни отдаде заслуженото“
Антон Попов
Нека се върнем в 1879 г. На 22 март (4 април по нов стил) София е избрана за столица на Княжество България с „висшегласие“ от народните представители в Учредителното събрание. По това време градът е разделен на махали с тесни и криви улици, а най-оживеният площад е този около джамията „Баня баши“.
След пристигането си у нас, Княз Александър I е настанен в недобре ремонтирания бейлербейски конак, а Народното събрание заседава в дървена постройка, старият клуб на руските военни, в която денем се пишат закони, а вечер… се играят театрални пиеси.
В началото на 1882 г., след представление на Васил Друмевата пиеса „Иванку, убиецът на Асеня I“ от трупата на сърбина Гаврил Йованович, пожар опустошава паянтовата сграда. Смята се, че огънят започва от неугасена цигара. В спомените си от 20 януари Константин Иречек споделя следното:
„Тази нощ изгоря сградата на Народното събрание, историческо помещение, в което Стамболов ораторстваше, Каравелов ревеше, Балабанов плачеше, Славейков спеше, Горбанов беше бит, а мнозина други изглупяха, в което видяхме да се заражда българското народно театро, сграда, строена за театър, после престъпно взета за политически театър, а сега повърната наново за своята първоначална цел.“
Този пожар е началото на края на първата любителска театрална трупа в София, която се разфоврмирова след още няколко представления в стария хотел „България“. В годините, които следват, столицата на Княжество България не впечатлява с театралното си дело.
През юни 1888 г. Пловдивската любителска театрална трупа на Никола Краварев гостува в София. В нея влизат Антон Попов, Иван Попов, Васил Кирков и др. Те изнасят своите представления в дъсчения театър на японския акробат Камчик, разположен в югозападния край на Градската градина, където днес се издига Софийската градска художествена галерия. Сградата е построена върху основите на започнатата по-рано Съдебна палата, която не е завършена.
При първата си среща със софийската публика, трупата е приветствана със силни ръкопляскания от над 1000 души, които, въпреки голямата жега, остават в театъра до 2 ч. сутринта, когато пиесата приключва.
Следват още 3 представления, които се радват на голям интерес от зрителите. Артистите разбират, че съвсем скоро театърът ще бъде разрушен, защото Артилерийското управление е закупило материала, от който е направена сградата, за своите обучения, и слагат край на гастрола си в София.
Тогава близки до правителството предлагат на трупата да остане в столицата, като обещават да съдействат за предоставянето на нова театрална сцена. С оглед интереса, който пловдивската трупа привлича в София, артистите се съгласяват.
По инициатива на министър-председателя Стефан Стамболов, правителството отпуска еднократна помощ в размер на 3000 лв. за включването на нови лица в екипа.
Започва търсенето на подходяща сцена за новооформилата се трупа. Със съдействието на столичния кмет Никола Даскалов, Столичният общински съвет решава да се псиспособи за театър едно от отделенията на старата „Бююк джамия“, сегашният Национален археологически музей. По това време Държавната печатница напуска храмовата сграда, за да се настани в специално изградено здание.
Общината отделя необходимите 10 000 лв. за изграждането на сцена, стаи за актьорите, ложи, бюфет, както и за закупуването на мебелировка, необходима за комфорта на артистите и публиката. Обявен е търг, който е спечелен от предприемача Никола Игнатов – Връгата от с. Цергиловци, Трънско и скоро след това започва разтоварването на строителните материали.
За съжаление на артистите, в последния момент Министерският съвет отказва да утвърди произведения от Софийската община търг. Разочарованият кмет посещава Стамболов, за да поиска преосмисляне на решението:
Знаете ли, г-н Даскалов, какво ще кажат в Цариград? Българите започнаха да обръщат нашите свещенни домове в карагьозчийници [места за турски театър на сенките – бел. ред.]! Ето защо, колкото много и да съжалявам тези бедни труженици, аз ви заявявам искрено, че решението няма да бъде отменено. Погрижете се да намерите друго място за горките актьори.
Не след дълго, общината предоставя безвъзмездно на Пловдивската любителска трупа едно собствено място срещу Военното министерство за срок от две години. За сметка на това, без да даде причина, общината отказва да предостави обещаните 10 000 лв., предвидени за преустройството на „Бююк джамия“.
В този момент се проявява отдадеността на артистите – те убеждават същия предприемач, Никола Игнатов, да построи за тяхна сметка срещу заем един дъсчен театър на мястото, на което днес се издига Народният театър.
От поемните условия по договора разбираме подробности за сградата. Предприемачът се задължава да построи двуетажен дървен театър, с размери 26 м. на дължина, 15 м. на ширина и 5 м. на височина. Предвидено е стените на зданието да бъдат от дъски с добре заковани первази между тях, за да не пропускат вятър, а покривът да бъде от дърво и ламарина. Театърът разполага с бюфет и гардероб, който може да се ползва от посетителите.
Поставени са ложи за по-изисканите гости. Ложа № 1, намираща се непосредствено до сцената е запазена само за незаетите актьори или техни близки и роднини. Средната ложа с № 12 е определена за княза, а при неговото отсъствие – за министрите.
На тавана на театъра е поставен един примитивен „вентилатор“. Той представлява отвор с размери 2 на 2 м. покрит от купол със същата височина, на четирите страни на който са поставени прозорци, които почти винаги стоят отворени. Голямо неудобство за посетителите се оказва… липсата на тоалетна.
В спомените от си 1888 г. Димо Казасов казва:
„Мястото, където сега е Народният театър, беше мочурище, занемарено, изпълнено с треволяк, жабурняк и разни боклуци. Един ден на същото това място дойдоха граждани, дойдоха и работници, започнаха да метат, да копаят, да оправят терена. След някой и друг ден коли докараха чамов строителен материал, греди, дъски, бичмета и пр. и не след много време тук се издигна театър без всякакви архитектурни претенции и на фасадата му поставиха название — Театър „Основа“.
Театърът е открит още преди да бъде завършен. Завесите, изящно нарисувани с деветте музи от немския художник Адолф Зело, се разтварят за пръв път привечер на 4 декември 1888 г. при небивал интерес и възторжени ръкопляскания. След премиерата се провежда следният разговор:
- Европейски театър ви казвам аз. – викаше един буен и с пламнали от възторг очи актьор. – Ако и сега правителството и обществото не оценят заслугите ни и не ни подкрепят в трудното ни предприятие – срам и позор!
- Хем ти много, много не се горещи. – с весела усмивка му забележих. [Иван Попов говори – бел. ред.] – Ти по-добре задръж горещия си темперамент за някоя роля на сцената. „Европейски театър“! Ама че го рече и ти! Разбира се, че е европейски! България не се намира в Патагония, а в Европа!
В завършен вид, театър „Основа“ разполага с 374 места – 148 в 38 ложи и 126 места на партера. Над сцената, декораторът изписва девиза на театъра – „Постоянството постига идеята“. Иван Попов казва:
„Поставеният над сцената с едри букви девиз: „Постоянството постига идеята“ не беше без значение. Той начертаваше на актьорите пътя, по който неотклонно трябваше да вървят. А за постигането на тази Идея нужно е Постоянство и забравяне всички временни несгоди и лишения, които всяка минута се пречваха пред пътя им.“
Но девизът не е достатъчен за поддържане на бодрия дух на екипа. Веднъж, по време на представление, над града се излива порой. Дъждът пробива покрива на няколко места и ложите се пълнят с вода, докато актьорите продължават да играят. Артистът Иван Попов дълго ще си спомня трудностите, които изтърпяват той и колегите му, в името на изкуството:
„Мъката беше голяма. Студът, и той не се шегуваше. С две тенекиени печки се отопляваше сцената, а театърът, Господ да му е на помощ, приличаше на циганска ведрица; от всякъде духаше, а снегът често пъти ни дохождаше на гости през разсъхналите се и отворени междини на дъските.
Артистите, обути в тънки трика, а актрисите – деколте, трябваше да преодоляват всички тези несгоди и да играят с настроение, разбира се, колкото това беше възможно, при подобни ужасни условия; да задоволяват взискателната публика, която си седеше спокойно по местата в партера и ложите със зимните си палта. Макар да „ковяха клинци“ на сцената от студа, но спомняйки си девиза: „Постоянството постига идеята“, те забравяха несгодите и не роптаяха.“
Целият театър, с мебелировката, декорите и другите необходими принадлежности, излиза на трупата 13 000 лева. След време, сумата е изплатена на Никола Игнатов чрез заделяне на половината от приходите за покриване на дълга към предприемача. Финансовите трудности съпътвстват пионерите на българския театър през следващите години. Между тях започват спорове, които водят до разпадането на трупата в края на 1890 г.
Въпреки краткия си „живот“, Българската народна театрална трупа „Основа“ успява да изпълни своята цел, записана във вътрешния правилник и подписан от всички участници, а именно „въздигането на българския театър“. В последствие дъсченият театър се използва от общината за склад на петрол и празни газови тенекии и фенери за столичното осветление.
В първите години на XX-ти век, по предложение на министъра на финансите, специална комисия определя общинското място между днешните улици „Дякон Игнатий“, „Иван Вазов“, „Славянска“ и „Бенковски“, заедно с намиращите се върху терена постройки, за изграждането на нова театрална сграда, която днес носи надписа „Народен театър „Иван Вазов“.
Източници:
„Миналото на българския театър“ – Иван Попов
„История на българския театър“, том II – Гоерги Саев
“История на българския театър“ том III – Кристина Тошева
„София преди 50 години“ – Георги Каназирски-Верин
„Български дневник“ – Константин Иречек
За автора:
Виктор Топалов е роден и израснал в гр. София. От 2016 г. насам се занимава активно със съхраняването и популяризирането на културно-историческото наследство на столицата. Той е съавтор и съставител на научнопопулярната книга „Бохемска София: Истории от жълтите павета“, съдържаща 35 разказа за културния живот в града в периода между Освобождението и края на Втората световна война.
Сред реализираните проекти с негово участие са два документални филма по пръчка на столичния район „Оборище“, първата виртуална обиколка с жестов превод в реално време „Нямото кино в София, аудио обиколката „Кварталът на писателите“, поредиците „Софийските улици“ и „Тъмната София“ в културното списание PROGRAMATA, поредицата „Софийските квартали“ по студентското радио „Алма Матер“ и др.
Коментар, Създателите
Рилският водопровод или защо София пие най-хубавата вода
Автор: Built.bg За разлика от много световни столици и градове, където водата става за битови нужди, но не и за пиене, София е популярна с хубавата си вода. Причината
09.11.2024