Бюлетин

Специален репортаж: “Тъжната история на изчезналото море”

Когато плавате с кораб по море, колкото повече се отдалечавате от брега, толкова повече се връщате към момента на Съзиданието на света. Изчислено е, че средната възраст на водата в открития океан е около 300 милиона години. Така, че тази същата вода, която вие преминавате и дори може да докоснете, е била там още по времето на динозаврите.

Възможно ли е обаче хората да съсипят едно цяло море, което природата е създавала десетки милиони години? Първо, да го лишат от реки, след това да го замърсят и то да започне да се свива превръщайки се в огромна зловеща токсична пустиня?

Имало едно време(по-точно, по времето на СССР) едно море.

То било четвъртото по големина в света и най-голямото в Централна Азия. Територията му покривала повече от 68 хиляди квадратни километра между Казахстан и Узбекистан(над половината от територията на България). Днес това море, погледнато на спътникова снимка прилича на изсъхнал човешки череп, изпочупен с тъп предмет.

Дните на Аралско море са преброени. То беше осъдено на бавна и мъчителна смърт от хората.

През 1954-та година на някого в Москва му хрумва невероятната идея, че река Амударя и река Сърдаря, които милиони години са дълбали земята, за да се вливат в Аралско море, всъщност могат да изливат бурните си води другаде, за нуждите на великото комунистическо селско стопанство.

Така, коритата на реките са пренасочени към пустинни райони с идеята да бъдат засети с ориз, пъпеши и памук. Това е част от съветския план за превръщането на СССР в най-големия производител на „бяло злато”(памук) в света.

Няколко години по-късно нивото на водата в Аралско море започва да спада с по 20 сантиметра на година. Две петилетки по-късно водният басейн започва да губи по 90 сантиметра от нивото си на всеки 12 месеца.

Успоредно с агонията на морето, Узбекистан се превръща в един от най-големите износители на памук в света. Честито! Целта е постигната. Но за какво е този памук, след като много скоро местните разбират каква огромна каша са забъркали.

Преди 1960-та, една шеста от рибодобива в целия Съветски съюз е идвал от Аралско море. Рибата обаче започва да измира, а 40 000 рибари постепенно остават без препитание.

Узбеки и казаци започват да се почесват по главите и да се чудят какво става, но никой не смее да надигне глас срещу заповедите на Москва. Все пак, това е част от пет-годишен план, одобрен от най-високо ниво. Смее ли някой да възрази?

Дори и когато едно глупаво решение води региона към екокатастрофа? В крайна сметка, след анализ на „неочакваните резултати” се приема становището, че Аралско море е „грешка на природата”. Морето изглежда обречено, затова хората на Ленин и Сталин, решават да го довършат.

Така СССР изгражда свръхсекретна лаборатория за биологични оръжия на остров „Возрождения”/ Возрождение аралы на казахски/ в Аралско море. Никой така и не разбира какви опити са правени в тази база и какви вещества са били изливани във водата.

След разпада на Съветския блок базата е закрита и чак през 2002 година, след натиск от Вашингтон,

111 учени(предимно американци) са допуснати до острова, за да изследват какви отрови има на острова. В същата година и последната вода, която ограждаше „Возрождения” се отдръпва и превръща токсичната бомба от остров в полуостров.

Днес, можем спокойно да наречем това място „Зоната на смъртта”, защото почвата на някогашния остров в Аралско море крие някои от най-смъртоносните бацили на земята. Британският учен Ник Мидълтън разказва в дописка за „Гардиън” от 2005 г. какво е видял на призрачния остров:

„В зоната за опити, в една от сградите с лаборатории, стаите все още са пълни с електрическа апаратура, работни бюра и метални клетки.

В една от стаите има легло с чаршафи върху него. На стената над леглото е закачено талбо с графики за важността да носиш защитно облекло. Чаршафите са набрани така, сякаш човекът, който е спал в стаята се е събудил една сутрин и просто е забравил да оправи леглото си…”

От пътеписа на Мидълтън става ясно, че целият остров е бил пълен с клетки.

В тях, според различни документи са били държани опитните животни. Това са били коне, магарета и маймуни, върху които са изпробвани новите биологически оръжия на СССР. Всяка година са доставяни стотици примати от Африка. Предполага се, че се е експериментирало върху осъдени на смърт затворници.

Ученият от Оксфорд споделя:

„За момент застинах на мястото си и се ослушах. Нищо не се чуваше. Нямаше птици, само зловеща тишина… Това наистина е смъртоносно мълчание. Парадоксално за мястото, което е наречено „Островът на възраждането”.

На „Возрождения” са живели около 1000 учени и техните семейства. В началото на 80-те върху острова се експериментира с бактерии на основата на Туларемията. Тези смъртоносни щамове са създадени в лабораторни условия така, че да прегазват всички познати антибиотици и да разрушават човешката имунна система за броени часове.

Стратегически бомбардировачи разпръскват отровния химикал над десетки маймуни на изпитателния полигон на острова. На изпитанията присъства  един от най-уважаваните експерти по биологически оръжия в света днес – Канатжан Алибеков, който след Перестройката емигрира в САЩ и става американски гражданин. Той описва опита така:

“Бомбата се взриви над острова на височина от около двадесет метра и се появи ръждив облак.

Видимо облакът започна да се разсейва като се приближаваше към мястото, където се намираха маймуните. Животните като видяха облака се изплашиха и започнаха неистово да крещят и да се дърпат от удържащите ги поводи. Маймуните се опитваха да се спасят като прикриваха главите си и инстинктивно закриваха с лапи носовете и устите си. Но те са обречени и скоро ще умрат.”

Всички опитни животни са били заравяни на острова. Днес, той е абсолютно неохраняем и бъка от търсачи на скрап. „Возрождения” се смята за най-голямото гробище за токсични отпадъци в света.

„Това място е най-близо до представите ми за ада”, казва Андри Уебър, един от първите американски учени, стъпили на острова под строга секретност през 1995 г.

Населението на Централна Азия плаща скъпо за глупостта на великите вождове от Москва. В природата няма нищо случайно. Особено, когато тя е предизвикана от хората. Точно както в митовете и легендите,  духът на морето днес си отмъщава.

А отмъщението е страшно.

Когато започва да загива, в резултат на липсата на сладка вода, солеността на Аралско море бързо се повишава. Целият животински свят измира, закриват се пристанища и фабрики. Например, през 1980-та година Муйнак е бил все още развиващ се град в Узбекистан. Повече от 10 000 души са работили във фабриката за рибни консерви близо до пристанището. Днес, това пристанище е на разстояние 30 километра до водата!

Населението не само на Муйнак но и на десетки други селища страда от стомашни разстройства, чернодробни болести. Свиването на морето оставя 26 хиляди квадратни километра солена пустиня след себе си. А когато природата отмъщава, тя включва всичките си стихии…

На помощ на водата, идва и вятърът, които ежемесечно връхлита мъртвите пясъци на някогашното морско дъно и запраща към близките селища 76 милиона тона токсичен прах на година.

С този прах, природата връща обратно на хората отровите, с които те са убили морето. Радиоактивните частици проникват в питейната вода, почвата и храната. Децата започват да се раждат с ужасяващи малформации, а ракови заболявания мъчат масово населението.

Днес, регионът около сухия пясъчен труп на Аралско море има най-високата детска смъртност в цялото бивше съветско пространство(умират 75 деца на 1000 новородени), най-високата смъртност при раждане(умират 120 на всеки 10 000 жени-родилки). Раковите заболявания са се увеличили с 21 пъти в сравнение 1960 година; туберкулоза, хепатит, тиф… Ситуацията се влошава с всяка изминала година.

Стотици хиляди страдат от астма и заболявания на кръвта.

Западният свят разбира за трагедията на Аралско море прекалено късно. Чак през 1990 година, Кралското географско общество, разкрива данни, които съобщават на света, че „нещо става”[6] в Централна Азия.

„За последните 30 години, нивото на водата е паднало с 14 метра, променяйки живота на четири милиона души, които живеят близо до водния басейн”, гласи заключение на учените.

Още преди 1989 година, последната вода, отекла се от „трупа” на морето се свива в две мутирали подобия за езера – Малък(северен) и Голям(Южен) Арал. За да се влоши докрай ситуацията, „перестройчиците” разделят Голям Арал между новосформираните държави Казахстан и Узбекистан.

Водата в тези езера обаче е толкова солена, че там живот няма и никога повече няма да има. Защото това море умря. Мир на праха му, която е хиляди квадратни километри.

Built.bg/TheBraveStories


Източници:

[1] Тази пагубна идея се приема официално на 14 юли 1958-ма година от КПСС(бел.ред.)

[2] Цялата статия може да прочетете във вестник „Гардиън”, 21 април. 2005 г. 

[3] полковник Алибеков днес носи името Кен Алибек, шеф е на фирмите „AFG Biosolutions Inc.” и „MaxWell Biocorporation” в САЩ.  По съветско време е директор на „Биопрепарат”, известен е като един от бащите на „Антракса”.

[4] Откъс от книгата „Осторожно!” на Канатжан Алибеков

[5] NBC News, Dana Lewis, Oct.20, 1999

[6] 1990: Aral Sea is ‘world’s worst disaster’, вж. www.bbc.co.uk/ onthisday/hi/dates/stories/october/22/newsid_3756000/3756134.st

close

BUILT.BG DAILY

Започнете деня си с историите, които нашите редактори ще изберат за Вас.

Ние уважаваме Вашите лични данни и няма да ги споделим с никого. Може да се отпишете по всяко време.

Още от Built.bg

Войната в Украйна

Избрано за Вас

Последвайте ни

Най-споделяното от Built.bg

Коментари и анализи

BUILT.BG DAILY

Започнете деня си с историите, които нашите редактори ще изберат за Вас.

Ние уважаваме Вашите лични данни и няма да ги споделим с никого. Може да се отпишете по всяко време.

Инфраструктура

Архитектура

Създателите

Градска среда и Урбанизъм

Бохемски истории

Be Green

Built.bg Podcast

Запиши се за електронния бюлетин на Built

Само качествено съдържание, без спам