Бохемски истории: Ранните срещи на Иван Вазов със София

„Щастлив съм и ази, прост провинциал,

че мога да тъпча столичната кал,

смрадът с чест да дишам и прахът да лапам

и сред булевара в локвите да цапам.“

Из „Провинциал в столицата“

Всяка година на 9 юли в България се отбелязва рождението на Иван Вазов. По този повод, в този текст ще научите първите впечатления на Народния поет от града, в който ще прекара повече от 30 години от живота си.

Първото посещение на Народния поет в София е около 1873 г. Сведенията са записани от проф. д-р Иван Шишманов и са публикувани в книгата „Иван Вазов. Спомени и документи“. В този период Иван Вазов научава от издателя Христо Г. Данов, че се търсят преводачи по новостроящата се железопътна линия София – Кюстендил. Въпреки че не владее писмено турски и френски, поетът приема поканата и е изпратен към София, за да се срещне с началника си. 

„В София се представих на Хафъз паша, главият директор на постройката, около 50-годишен човек, едър, пълен, с мургаво дебело лице, който ме остави да чакам дълго време в коридор на квартирата си. Най-сетне ме повика и ми съобщи: „Сен гиденджексън терджуман Перние.“ [Ще отидеш като преводач в Перник – бел. ред.]“

Площад „Св. Неделя“ е свидетел на стотици значими събития в нашата история. Още преди Освобождението, кварталът около храма е населявам предимно от българи християни. В близост до днешния югозападен ъгъл на площада се намират ханът на местния първенец Димитър Трайкович. В него гостува редовно и младият Вазов , когато посещава бъдещият столичен град през 1874 г. 

Причината, поради която поетът пристига в София, е желанието му да получи справедливост. След около година и половина в Перник, турското правителство спира да изплаща заплатата на своите чиновници, какъвто по това време е и Иван Вазов. Затова той посещава Хафъз паша, за да потърси обезщетение. Началникът му отговаря с „Пара йок! [Няма пари! – бел. ред.]“, а на въпроса „Ами, кога ще има?“, българинът чува само „Не замар олурса! [Когато – тогава! – бел. ред.]“

Въпреки тази случка, Иван Вазов си спомня времето, прекарано тук, с веселбите сред своите близки другари. Групата от младежи в хана на Трайкович се наричат взаимно „Шозовци“, което произлиза от френската дума “chose” – „нещо“. По този начин те обособяват себе си като хора, които „струват нещо“.

При двумесечния си престой в София, Иван Вазов успява да посети събора на с. Бояна и да се полюбува на близкия водопад. Поради своя „разсеян живот“, поетът не твори много през този период, но описва красотата на софийската природа в стихотворенията “Пътник” И “Витош планина”, публикувани по-късно в стихосбирката „Пряпорец и гусла“.

„Витошо мила, горо зелена,

що ми си, горо, тъй нажалена? –

Дали си нямаш млади овчари?

Дали те, горо, слана попари?

***

Мило е мене, горо ле славна,

да те послушам кат зареваваш,

да те погледам, като си гнявна –

бодрост и мене ти тогаз даваш!”

Из „Пътник“, 1874 г., гр. София

Със спестени от работата си в Перник 35 турски лири, Иван Вазов влиза в съдружие с двама българи и един турчин – предприемачи по железопътната линия, в опит „да стане богат“. За нещастие, строежът на линията е прекратен поради избухналото Херцеговинско въстание и Иван Вазов губи своята инвестиция.

Останал без пари и наситен от удоволствиеята и несгодите на София, през лятото на 1875 г. творецът се връща в родния си Сопот. На сбогуване, Вазов пише стихотворението „Сбогом на Витош планина“, което е посветено на неговите приятели „г-да Ш-ци в София“ и гласи:

„Сбогом, прощавай, Витоше моя,

песен подирня теб песнопоя;

сбогом ти казвам, че е настала

зарад нас двама тежка раздяла.

 

Ние се, горо, с тебе сближихме,

тайни си мъки ний поверихме:

аз ти ги казвах с пламенна дума,

ти ги мълвеше с твоята шума…“

Първата среща на Иван Вазов с освободената София е през 1880 г., когато прекарва само няколко дни в града, но те оставят у него силни впечатления. Поетът описва столицата като „млада, дрипава, кална, сиромашка“, която все още пази облика си на „Махзарпашово мютесарифско седалище“. 

По това време Иван Вазов заема висока длъжност – председател на Берковския окръжен съд. По нареждане на министър-председателя Тодор Бурмов, всички съдебни чиновници в страна следва да носят парадна униформа. Вазов носи черен редингот със златни нашивки и жълти лъскави копчета на гърдите и е препасал шпага.

Изисканият вид на съдебния служител предизвиква смях и иронични подвиквания у гостите на кафенето на хотел „Искър“ на пл. „Св. Неделя“. Едва на следващия ден Вазов научава от приятеля си Спас Вацов, че никой друг не спазва заповетта на Тодор Бурмов, и това ексцентрично облекло не се приема добре сред местните жители. Набързо Вазов е облечен в най-обикновено сетре и едва тогава е поканен на разходка из града от своя близък, у когото за спомен остава парадната униформа. 

Бъдещият Патриарх на българската литература споделя, че, както и преди Освобождението, животът на града се „върти“ около пл. „Св. Неделя“. Към 1880 г. ул. „Търговска“ все още не съществува. Тя е изградена по времето на кмета Димитър Петков на цената на десетки разрушени турски постройки. Това важи и за много части на стария град.

„…днешният площад на „Св. Крал“, площад, който тогава беше запълнен от лабиринт еврейски и български къщи, които се притискаха над криви, вонещи улици и кьорсокачета, едно отвратително гето, което само след десет години брадвата на тогавашния кмет Д. Петков трябваше да измете…”

На място на ул. „Търговска“ тогава се намира турската чаршия – „тясна, крива, постлана с изхълмен калдъръм, пълна с кал и локви, развоняла от вонещи бакалници и мръсни рибарски дюкяни“. 

На изток, градът се разпростира до днешния Военен клуб, тогава стара турска казарма, в която по данни на Вазов, е бил затворен Апостола на свободата Васил Левски след пленяването му през 1872 г. В първите години след Освобождението в тази част от София почти не се намират други сгради. 

„Мястото, дето днес горделиво се красува зданието на Народното събрание, тогава беше купище извън града. Няколко цигански колиби бяха разпънати там. Цялата нова половина на София от Градската градина на изток не съществуваше: там бяха празни места, бунища, бостани, стари турски къщурки, окръжени с локви.“

При първото си посещение в новата българска столица, Иван Вазов престоява тук само три дни. В една от множеството малки улици поетът вижда и „един млад, червендалест и хубав офицерин“, който се придвижва сам из града и на когото някои от минувачите свалят шапка. Това, оказва се, е княз Александър I. 

Поетът обощава състоянието на града по следния начин:

„Тя [София – бел. ред.] беше тогава твърде весела, твърде демократическа. Шантаните, градините гърмяха от музики и песни, гъмжаха от народ. Между него се съзираха и министри, сегашни и бъдещи…“

Посещението на Иван Вазов в София го вдъхновява да напише стихотворението „Провинциал в столицата“, което изобилства от иронични закачки. Прочитайки целия текст, можем да си дадем сметка за дългия път, който извървява градът, за да се превърна в модерна европейска столица.

„Щастлив съм и ази, прост провинциал,

че мога да тъпча столичната кал,

смрадът с чест да дишам и прахът да лапам

и сред булевара в локвите да цапам.

 

Вий ли сте? – Кой бяхте? – Как викаха вас?

Пардон! Не познах ви. – Додохте при нас?

Със таквиз въпроси, фрази, възклицанья

всяк познайник прежни днеска ти се кланя,

стиска ти ръката с благосклонен вид,

милост, от коя си трогнат и честит.

И аз, беден странник, живущ в гняздо диво,

в улиците днеска крача боязливо.

Вай, какви промени! Аз мога едвам

моите знакоми пак да ги познам!

 

Тоз станал чиновник, други – адвокатин,

друг брада оставил да е депутатин,

друг с pince-nez и с ганти дига носът горд

и поглежда като театрален лорд.

Тоз – роден за рало, друг – да дяла шиндри,

виж ги: финансисти с лъскави цилиндри.

Вред пигмеи смешни, що под нов костюм

скриват свойта дребност, минало и ум.

Прежните шпиони днес законоведци,

сбор орангутани, сган харамоедци

и сред тоя grand monde – вавилонский стълп –

без свръзка, без принцип и с наточен зъб

ази виждам себе не на свойто место,

по лицата гледам ирония често.

Не! Не ще го бъде, рекох си в умът,

смешен да не бъдеш, стани кат светът!

Скокнах, па отидох в склада европейски,

купих си нов накит – костюм чародейски,

редингот и ганти от най-добрий тон,

цилиндър и гети, и одеколон

и вземах под мишци тез вещи честити,

всичките прилежно в „Витоша“ увити.

 

Дванадесет удря. В шумний ресторан

рояк джентълмени веке е събран.

Между них и ази със ножа в ръцете

буйно атакувам сочните котлети.

Кипи разговорът, вилките дрънчът –

музика, що дразни на гладний слухът.

Тоз се смее, вика, друг дава въпроси,

други от момчето нова литра проси;

изведнъж двоица депутати с жар

възбудиха живо раздор едни стар.

Марс ли или Бахус в таз борба ги тласна,

не знам, ала тя бе смешна и ужасна.

Там се размениха фрази цял порой,

любезности, ласки, комплименти в брой,

нежни като брадва. Всичките се смяха.

Тоя ден у мене смля добре стомаха.

(Могъл бих да кажа и други неща,

за да ми остане чиста съвестта,

но боя се мойте стихове смирени

да не боднат някой неприкосновени.)

На стола се валят газети цял куп.

Между тях „Витоша“, обляна със суп,

предлага любезно своите колони

на всеки любител, кого навън гони.

Денят не минува. Празник е голям.

А звънците пеят: бим, бим, бам-бум-бам!

Боже мой, какво е туй гърмене страшно?

Весден гръм и трясък! Най-подир е гряшно!

Нервите треперат, ушите пищът,

гаче наближава последният съд,

или пък Витоша въз София пада!

Всички богомолци ужас ги облада

и вместо към храма тоя адский звън

кани ги да бягат из града навън.

Днес срещнах случайно една личност мазна,

със кесия пълна и с кратуна празна.

„Кой е тоз?“ – попита със надменен тон.

„Поет“ – му пошъпна другаря ми. Он

усмихна се, плюна… Да го не забрава,

аз открих карнета и записах: крава.

Столица! Напразно тоз град е прочут.

Да дода чак тука не струвало труд.

Скуката намирах и в горите диви,

де цветята дъхат, не вони смрадливи.

Там бе мир и песни, тук празност и гръм.

Тук да ме заточат съгласен не съм.

Парадите дълги, визитите сухи,

чувствата замрели, веселбите глухи.

Де и как да свърша тоя вечен ден?

В градската градина? Омръзна ми мен.

На Балъ ефенди? Ох, туй турско име!

У Гери?… Забела вече досади ми.

В „Златний лев“ е смрадно, в „Искър“ много дим,

в „Радак“ скъпо… чуйте! По-добре да спим!“

 

София, по Великден, 1880

---

За автора: 

Виктор Топалов е роден и израснал в гр. София. От 2016 г. насам се занимава активно със съхраняването и популяризирането на културно-историческото наследство на столицата. Той е съавтор и съставител на научнопопулярната книга „Бохемска София: Истории от жълтите павета“, съдържаща 35 разказа за културния живот в града в периода между Освобождението и края на Втората световна война.

Сред реализираните проекти с негово участие са два документални филма по поръчка на столичния район „Оборище“, първата виртуална обиколка с жестов превод в реално време „Нямото кино в София, аудио обиколката „Кварталът на писателите“, поредиците „Софийските улици“ и „Тъмната София“ в културното списание PROGRAMATA, поредицата „Софийските квартали“ по студентското радио „Алма Матер“ и др.