Европа без руски газ? Causa perduta, засега

Автор: Светослав Стефанов/БТА

Дванадесети ден войната в Украйна продължава своя безумен ход, а жертвите и бежанците растат в геометрична прогресия. Дванадесети ден руският енергиен монополист “Газпром” обявява в дневния си бюлетин, че подава синьо гориво към Европа в редовен режим. А понякога дори ангажира допълнителни мощности.

Дванадесети ден Европа и части от света говорят за безкомпромисните санкции, които трябва да бъдат наложени на режима на руския президент Владимир Путин. Дванадесети ден една след друга биват обявявани и по-сериозни, и по-символични санкции – руски банки биват изключвани от системата СУИФТ, западни компании спират дейността си в Русия, руски пропагандни медии биват изваждани от европейския ефир, яхтите на руски олигарси се оказват арестувани в западни пристанища и т.н.

И макар и срамежливо да се говори, че това май не е достатъчно и едва ли ще спре войната, така и не се посяга към сърцето на днешната руска икономика – добива и износа на енергоносители. Америка, разбираемо, е по-гласовита, докато Европа нервно присвива рамене и казва: Не можем без тях.

Парадоксът е факт – налагат се санкции, чиято цел е да намалят до минимум възможностите на режима на Путин да финансира войната, но най-голямото кранче остава широко отворено. Просто защото ако го затвори, Европа рискува да “удуши” самата себе си.

Зависимостта на Европа от руския газ е добре известна, но за това си е виновна и Европа. През последните 20-30 години много се говореше за диверсификацията на енергийните доставки, но направеното в тази посока е незначително. В същото това време, не и без европейско съучастие, Русия изгради тръбопроводи като “Северен поток-1” и “Турски поток”, които ефективно “приклещиха” Европа от две страни. А самата Русия пък се превърна в своеобразна “бензиностанция с ядрени ракети”.

На път беше и “Южен поток”, но Кремъл предпочете да заложи на “Турски поток”. “Северен поток-2” пък спря в последната минута, след като беше напълно изграден и готов за пускане само поради нетърпението на Путин да атакува Украйна. 

За безпомощността на Европа в сегашния момент добре говори съгласуваната изява на германските министри на финансите и външните работи, Кристиан Линднер и Аналена Бербок, които в един глас вчера пред различни медии се обявиха против налагането на ембарго върху вноса на петрол, газ и въглища от Русия заради инвазията й в Украйна.

Аргументите им може и да са правилни – без руски газ Германия остава на тъмно и студено до няколко дни, но само показват късогледата политика на страната през последните десетилетия, без да дават решение на сегашната криза.

С началото на войната политиците в Европа отново интензивно заговориха за диверсифицирането на газовите доставки и започнаха да поставят на масата възможни опции – от увеличаването на трафика от страни като Норвегия и Алжир, които доставят газ на Европа по тръбопроводи, до изграждането на терминали за втечнен газ, по които да се внася газ от страни извън Европа, като например САЩ и Катар.

За съжаление и двете опции са невъзможни в краткосрочен план, а сега са необходими именно такива решения. И Норвегия, и Алжир са близо до максималния си капацитет за добив и транзит на газ. Дори и да го увеличат, те биха компенсирали евентуалното спиране на руския газ с едва няколко процента.

Европейската комисия пък утре ще предложи мерки за разнообразяване на доставките на енергия в ЕС, за да ограничи вноса на енергоносители от Русия. Хубава стъпка, но сериозно закъсняла. Това трябваше да се направи още преди петнадесетина години.

Изграждането на терминали за втечнен газ, колкото и скоростно да върви, би отнело месеци. Дотогава войната би трябвало да е свършила. Германският канцлер Олаф Шолц заяви още в първите дни на войната, че Германия започва строежа на два терминала. Целта на изявата му беше единствено да успокои обществото, че газ ще има. Да, но кога?

Важният въпрос е защо чак сега Берлин реши да помисли за ефективна диверсификация, след като от години е ясно, че Русия използва газа като оръжие и не само няма намерение да прекратява тази порочна практика, а дори и я увеличава. Вярно, Шолц е канцлер от едва няколко месеца, но той беше цял мандат министър в последния кабинет на Ангела Меркел и през цялото това време украинският конфликт тлееше, а газовата криза беше на хоризонта.

Нещо повече, неведнъж през последните две десетилетия Русия използваше газа, за да извива ръцете на Европа. Нека да си спомним газовите кризи от зимата на 2006 г., 2008 г. и 2009 г., всички до една свързани с руските претенции, основателни или не, по отношение на Украйна.

Европа е безнадеждно закъсняла по отношение на газовата си диверсификация, най-вече поради изключително късогледата си политика по отношение на Кремъл. В опит да цивилизоват и култивират “руската мечка”, като й дадат възможност да използва огромните си енергийни резерви за модернизация, европейските политици само подхраниха възраждането на руската военна мощ и сега са напът да “берат плодовете” на тази политика.

Ситуацията сега малко наподобява тази отпреди Втората световна война, когато в опит да задоволят апетитите на Хитлер, западните демокрации последователно правят отстъпки и всъщност само ги разпалват. Той получава последователно Рейнската област, Судетите в Чехословакия, а по-късно и останалата част от страната, както и Австрия. Знаем какъв е резултатът от тази късогледа политика.

Путин през 2008 г. сложи ръка на Абхазия и Южна Осетия в Грузия, а през 2014 г. окупира Крим и реално и големи части от Източна Украйна. Европа говореше на висок глас, но не направи нищо, за да го накаже за агресията. Сега Кремъл има амбицията да сложи ръка, по един или друг начин, върху цяла Украйна. Какво ли ще последва?

През 1938 г. след края на конференцията в Мюнхен, развързала ръцете на Хитлер да окупира Чехословакия, Уинстън Чърчил обобщава: “Нашите политици избираха между войната и позора. Те избраха позора, но ще получат и войната” и се оказва прав.

Сега Европа избира между газ и ракети. Тя избира газа, но дали няма да получи и ракети?