Снимка: “Български архитектурен модернизъм”
Автор: Константин Фичев, Built.bg
В днешно време се знае малко за факта, че през 20-е и 30-е години на двадесетия век в Царство България се е развило бурно строителство. Най-често то е свързано с изграждането на обществени сгради с най-различно предназначение.
Обществени минерални бани и други мащабни сгради са изграждани с финансовата подкрепа на различни професионални съюзи, банкерски и застрахователни дружства. За този период много характерно е станало построяването на обществени сгради и комплекси, обединяващи хотел с ресторант и зала за провеждането на различни събития.
Точно това мащабно строителство би могло да се забележи във всеки, дори неголям град в България от онова време. След 1944 година тези сгради са одържавени, като са присъединени към фондовете на различни министерства и профсъюзи. В следващите редове ще се опитам да разкажа малко за един такъв комплекс. Това е не просто поредната представителна сграда от този тип.
Става дума за един от най-забележителните и популярни в цялото Царство комплекси, наречен неслучайно „България”.
За строителството на сградата през 1932 година е проведен конкурс. Конкурсът е обявен от Чиновническо кооперативно спестовно застрахователно дружество „България”. Той е спечелен от проекта на архитектурното бюро на архитект Станчо Белковски и архитект Иван Данчов. Архитект Станчо Белковски е изключителен представител на архитектурния модернизъм в България, въпреки, че в съдружията си през годините с архитект Иван Васильов и Иван Данчов се забелязват и влияния от други архитектурни стилове.
Следвал е архитектура в Берлин, но прекъсва, за да вземе участие във войните за национално обединение на Царство България през 1012-1918 година. Дипломира се през 1920 година. За да разберете за архитект от какъв мащаб става дума, ще изредя само два от многобройните му реализирани проекти, които наистина са на европейско ниво.
Това са бившето „Deutsche Schule”, а сега музикална консерватория, намираща се на бул. “Евлоги Георгиев” в София и знаменитата нова къща на небезизвестния банкер, дипломат и филантроп Анжело Куюмджийски, а после резиденция на американския посланик, намираща се на улица “Велико Търново” отново в столицата.
Първоначалният проект на комплекс „България”, включвал по-класическа линия на фасадата, но това във времето от 1932 до 1935 година се променило. В крайна сметка архитектите заложили на ненатрапчив за околните сгради модернистичен стил и градежът бил завършен и официално открит през 1937 година.
В днешно време доста хора биха се учудили, че концертната зала, хотелът, сладкарницата и ресторантът са замислени като един завършен комплекс. Той включвал представителен луксозен хотел, ресторант с няколко салона, обзаведени по най-съвременна мода и с най-нови технически съоръжения, луксозна сладкарница, прочута със своята гледка към „Царя”, както кореняк-софиянци все още наричат булевард „Цар Освободител”.
Част от концепцията била и забележителната от музикално значение и архитектурно оформление голяма концертна зала, както и такава за камерни изпълнения. Всички тези части на комплекса са имали връзка помежду си като след 1944 година тези връзки са унищожени и комплексът е разделен.
Концертната зала наистина представлява най-добре изградената зала за изпълнения дори до наши дни.
Характерният за това място орган, който е бил монтиран в залата през 1937 година, след като бил повреден по време на една от съюзническите бомбардировки над София през 1944 година, органът се използва до днес от 1974 година.
Всеки път, когато някой световен музикант направи концерт или просто има изпълнение там, чувам как се е впечатлил от възможностите на залата като акустика и атмосфера. Тези суперлативи далеч не са случайни, понеже при изграждането й консултантски услуги са извършвали специалисти от Херцовия институт за акустични изследвания в Берлин.
Навремето концертната зала, освен със сегашния си вход, се е ползвала с още един такъв, откъм булевард „Цар Освободител”. За радост докато живеех в София често имах възможност да посещавам зала „България” и да се наслаждавам на атмосферата и. Веднъж по стечение на обстоятелствата семейството ми не успя да присъства на един концерт и аз се оказах почти сам на целия ред. Винаги съм бил особено очарован при всяко едно от посещенията си в тази чудесна концертна зала.
Вече споменах за прочутия изглед към булеварда, който е предоставяла сладкарница „България” на своите посетители. Не мога да пропусна и факта, че сама по себе си цялата сграда представлява еманация на нововъведенията в България от онази епоха. Самата сладкарница и нейните високи витрини са снабдени с механични и електрически механизми, които позволяват тяхното издигане или спускане, в зависимост от метеорологичните условия или настроението на гостите.
Своеобразен акцент и основна забележителност представляват вътрешните стълби, водещи от сладкарницата към ресторанта. Техните метални парапети и модернистичните линии, които чертаят нейните обеми се превръщат в отделно архитектурно решение и своеобразен център на интериора. Забележителен е и красивият оберлихт, който също е механизиран освен ръчно, така и с електричество.
Освен визуалните си качества, той създава и чувство за пространственост и присъствие на естествена светлина, които допълнително подсилват чудесното настроение, създадено от обстановката.
Хотелската част също се намира от страната на булевард „Цар Освободител”. Бил е най-реномираният за времето си. Със своите почти сто стаи със самостоятелен санитарен възел във всяка от тях, той е предоставял на посетителите си лукс и обслужване на европейско ниво.
Ресторант „България” е предлагал голям и малък салон, в които се е влизало и от концертната зала. Със своите европейско меню и отлично обслужване бил предпочитана и реномирана дестинация. Въпрос на престиж човек да устрои своето лично или делово тържество в неговите салони. В ресторанта е имало и оркестър, който се е грижил за доброто настроение на посетителите. Мястото става средище на прочути и класически български художници, писатели и интелектуалци от различни сфери на българската култура.
Ресторантът се е ползвал с внимание от страна на столичната бохема и в годините след 1944.
Наскоро попаднах на интервю с певицата Мария Мицева, която разказа случка, свързана с прочутия джазов инструменталист и колоритна фигура в София, известен като Сашо Сладура. Тя като ученичка присъствала на изпълнения на Сладура в концертната зала и винаги била облечена в една светлосиня рокля. Той бил наистина много популярен със своите разкази на забавни случки и анекдоти, поради което се сдобил със своя знаменит прякор. В края на 40-е години на 20 век все още продължавал да свири джаз.
Правел го и като солист на оркестъра в ресторант „България”, където вече пеела бъдещата прочута българска джазова певица Леа Иванова. И тя с нерадостна съдба като „проводник на упадъчна култура”. На тази музика не се гледало с добро око от новата власт, като мотивите били, че тя прокарва упадъчно западно влияние.
Постоянно около входа на ресторанта, а и вътре се намирали съгледвачи, които да се ослушват кой какво говори и да докладват на милицията. В един от антрактите между изпълненията Сашо Сладура излязъл пред ресторанта да пуши цигара.
Там в това време минавали двама сътрудници на новата власт, които афиширали присъствието си по улиците, посредством червени ленти на ръкавите си. Когато видели Сладура с приятели отвън, те се спрели и попитали няма ли да приключват с вечеринката в ресторанта и да си тръгват. При което Сашо им отговорил: „Ние ще си тръгнем, ама вие кога ще си тръгнете?” Дали заради този му отговор, дали заради вицовете, които обичал да разказва за Вълко Червенков, Сашо Сладура бил въдворен в трудовия лагер, наречен цинично „Слънчев бряг”, до Ловеч, където съвсем скоро след пристигането си умира, при все още неизяснени обстоятелства.
Комплексът „България”, изграден със средства на това застрахователно дружество представлява най-забележителния представител на цялото мащабно изграждане многофункционални сгради. Това строителство на представителни обекти из цялата страна продължило през годините, до началото на 40-е години на миналия век. Когато гостувам в някой град, винаги забелязвам поне една такава сграда, сторена по това време от граждански съюз, професионално дружество или с единично дарение на богат човек.
Всичко това говори за наличието на общество в нашата родина по онова време. Говори за наличието на теми, въпроси и проблеми, които са общи за много хора, при което те се съюзяват и започват да работят за тяхното решаване и за да оставят нещо изградено за потомството след тях.
Да оставят всеки по нещо, в полза на бъдещата България. Винаги съм се възхищавал на този устрем на нашите предци и с леко съжаление гледам на днешната ситуация, която се характеризира с безхаберие, липса на национална отговорност, самоцелна и безпредметна алчност, без усет за запазване на стойностните неща. Дори защо да се обсъжда желанието на днешните богати материално хора да оставят нещо с работата и името си за идните поколения.
Все пак припомнянето за такива хора в миналото е едно начало, от където може да се тръгне към по-градивно бъдеще за нас и България нали?
Kонстантин Фичев е пряк потомък на Колю Фичето. Историк, който пише по теми, свързани с археологията, архитектурата и паметта на знаменития си род.
Коментар, Създателите
Рилският водопровод или защо София пие най-хубавата вода
Автор: Built.bg За разлика от много световни столици и градове, където водата става за битови нужди, но не и за пиене, София е популярна с хубавата си вода. Причината
09.11.2024