Бюлетин

Старата часовникова кула на София

На ул. „Малко Търново“ сякаш времето е спряло. Не само защото на нея притихва градският шум. Не само защото е заобиколена от същите величествени сгради, както през 1940 г. Но и защото през 1882 г. е съборена часовниковата кула, която векове наред се извисява на ъгъла с ул. „Московска“. 

В първите години след Освобождението София все още е разделена на махали. Такива са „Драз“, около днешния Женски пазар, „Кафене баши“, около пл. „Славейков“, както и ”Са(х)ат куле“, в близост до Двореца.  Името на последната идва от турски – „Saat kulesi”, и означава „часовникова кула“. Махалата обхваща района на улиците „Московска“, „Малко Търново“ и бул. „Дондуков“ и се слави с най-стария градски часовник. 

Никой не знае кога е построен, но още в първите години на XVIII-ти век в търговски документ се споменава самарджийски дюкян, който се намира „под часовника“. Открит е запис в Софийския съдебен регистър от 1725 г., който говори за „Са(х)ат куле махалеси“.

Вероятно, часовниковата кула е построена години по-рано, тъй като е достатъчно позната сред местните хора, за да именуват махалата по този начин. Главната улица в квартала също е наричана „Са(х)ат сокаги“ или „Часовникова“. 

Около часовника са разположени десетки магазини, както и множество къщи. Местоположението на района е благоприятно за търговия – чаршията е на стотина метра, в съседство е Челеби джамия, а срещу нея – бейлербейския конак, през който минават всички знатни гости на града. Вероятно заради тези причини първият градски часовник е поставен именно на това място. 

Получаваме повече сведения за конструкцията на кулата в документи от XIX-ти век. Изглежда, че във високата си част тя не е изградена от устойчиви материали, тъй като неведнъж горната част на часовника, която е изработена от дърво, изгаря. В преписка от 1844 г. се казва следното:

„Да се знае кога изгоря софийския сахат с асталаната (болницата – бел.ред.) заедно на май 13 ден 1844 г. Много страх биде тогава. Гонеха човеци тогава да гасят у Чохаджийския хан (голям склад основно за текстилни стоки и материали – бел.ред.) та обраха се паущината.“ 

pastedGraphic.png

Във връзка със същия пожар, друг хроникьор – Герчо сахатчи (часовникаря) разказва, че при огъня изпадат „топузите“ (тежестите) на часовника и се налага да бъде повикан Панчоте от софийската махала на железарите – „Синджирли“, за да поправи механизма. Преди Освобождението, майсторите часовникари се ползват с привилегии, заради важната обществена функция, която изпълняват. 

В следващите години часовникът спира неколкократно. През 1872 г. след поредното спиране, хората от махалата събират пари, за да го възстановят. Тяхната инициатива е разбираем, тъй като в продължение на поне две столетия това е единственият часовник в града.

Още от Built.bg:  Бохемски истории: Княжеската гробница

В първите дни на свободна София, през януари 1878 г., в града отсяда френският журналист Дик де Лонле. Той дава подробно описание редица обществени сгради, сред които и часовниковата кула:

„На дъното на площада, срещу Челеби джамия, се издига часовникова кула с четвъртита форма, чийто покрив от цинк прилича на гигантски гасител за свещ. На върха му е прикрепен ламаринен ветропоказател, оцветен в националните цветове на Турция. На четирите страни на кулата, боядисани в розово с бели четириъгълници, за да приличат на камък, са поместени четири циферблата и отдолу, за разкош, декораторът е изобразил широки прозорци, снабдени със сини пердета, украсени с жълти писклюли.“ 

Градският часовник не изпълнява своите функции още дълго. Скоро е превърнат в наблюдателница и пожарникарска кула, заради голямата си височина от около 20 метра. Ветропоказателят е заменен с български лъв. През 1879 г. австро-унгарският учен Феликс Каниц пише:

„Недалеч от двореца се намира часовниковата кула, горният етаж на която дава най-добра ориентация на София и околността й, но преди това трябва да се изкачиш по твърде стара, разклатена стълба. При разглеждането на града често идват пожарникари на помощ, младите момчета, които дежурят тук. От това място най-напред се вижда цялата онази „табула раза”, създадена от събарянето на турския квартал.“

В месеците след Освобождението, гражданите сверяват часовниците си по гърмежа на оръдие, поставено в Градската градина. Пукотът идва всеки ден по обяд, за да извести работещите, че е време за почивка. Писателят Тодор Влайков разказва в своите спомени:

„Срещу княжеския палат градина – Градската градина – с много дървета, с много цветя и с хубави пътеки. Минуваме през градината. Пред долния ѝ изход – широк площад, не твърде чист, с гьолища тук-там. По средата му един топ, а пред него войник. – Защо седи тоя войник с тоя топ тук? – За да гръмне с топа, когато стане точно 12 ч. по обяд.“

Още от Built.bg:  Бохемски истории: Градината на Княз Борис Търновски

Но този метод често създава проблеми – не всеки чува гърмежа, и се започват въпросите „Чу ли топа? Пукна ли топът?“. Поради тази причина, през 1881 г. общината поставя слънчев часовник на видно място в Градската градина.  

С разширяването на Княжеския Дворец и оформянето на площад „Александър I” в годините след Освобождението, започва премахването на редица сгради от Османска София. Австро-унгарският пътешественик Йосиф Беке, който посещава столицата през февруари 1880 г. казва:

„По-забележителни сгради са: конакът, пожарната кула с часовника, казармите и някои турски къщи и гробища. Има и площади, които са пълни с развалини, което дава илюзия, че София е била разрушена през време на руско-турската война.“ 

Чужденецът прилага и следната рисунка на града, погледнат от север на юг в посока дн. „Лъвов мост“:

pastedGraphic_1.png